Това е друга от любимите й фрази. Превърнала се е в нейна мантра наред с упоритото повтаряне, че с миналото е свършено. Други нейни любими изрази са: „Прави каквото ти казвам“; „Остави на мен да се тревожа“. Мисля си, че всеки има нужда от мантри — приказки, които разказваме на себе си, за да продължим напред.
— Добре — кимам и за миг двете оставаме безмълвни, загледани една в друга.
Колко странно! Понякога възприемам Рейвън като семейство, тя е най-близкият ми човек в целия свят, но друг път ми минава през ума, че не знам за нея нищо повече, освен онова, което научих още през август, когато ме е откри в гората и ме върна от мъртвите. Оттогава не съм добавила нищичко. Нямам никаква представа какъв човек е била, преди да дойде в Пустошта. Тя е заровила тази част от живота си дълбоко в себе си, прибрала я е на тъмно и недосегаемо място.
— Хайде, качвай се — посочва с глава към стълбата тя. — Вече е късно. Трябва да хапнеш нещо.
Тръгвам нагоре и прокарвам съвсем леко пръсти по металната табелка на стената. Тази табела е много важна за нас. Намерихме я в Пустошта, полузакрита в пръстта и боклуците, докато пътувахме на юг. По онова време всички бяхме близо до смъртта, изтощени, прегладнели, болни и треперещи от студ. Брам я забеляза пръв. Вдигна я, в същия момент слънцето проби през облаците и белият метал сякаш избухна в пламъци, заслепи ме и трябваше да примижа, за да прочета написаните под номера думи.
Стари думи, които ми върнаха силите:
„Живей свободно или умри“.
Четири думи. Двайсет букви. Ръбчета, издатини и завъртулки под пръстите ми.
Табелката се превърна в наша приказка. Оттогава си я повтаряме непрекъснато и постепенно мечтите ни започват да се превръщат в реалност.
тогава
Става все по-студено. Сутрин тревата се покрива със слана и мразовитият въздух реже гърдите ми, докато тичам. Водата по двата бряга на реката се скрива под ледена дантела и трябва да я разбиваме с крака, за да напълним кофите. Слънцето е бледо и слабо, прибира се зад хоризонта все по-рано и по-рано, а седмица по-късно вече плува из небето като в мътна вода.
Сега съм много по-силна. Като камък, издълбан от бавния речен поток. Като овъглен от пожар дънер. Дланите ми са покрити с мазоли, стъпалата ми са дебели и гладки като камък. Не пропускам нито една възможност да потичам. Всяка сутрин ходя доброволно за вода, въпреки че по правило трябва да се редуваме. Не след дълго вече нося двете кофи съвсем сама до землянката, без да спирам за почивка нито веднъж.
Алекс върви до мен, плува между сенките на дърветата, рее се около червеникавожълтите им листа. През лятото беше по-плътен, тогава можех да виждам очите му, косата, лактите. Но когато листата започнаха да танцуват из въздуха и клоните да тъмнеят, се превърна в черна сянка, подскачаща в крайчеца на полезрението ми.
Междувременно се уча на много неща. Хънтър ми показва как пристигат съобщенията на симпатизантите от другата страна и как ни предупреждават за пристигащи пратки.
— Ела с мен — вика ме той една сутрин след закуска. Аз съм в кухнята с Блу мия съдове. Блу така и не се отпусна пред мен. Отговаря на въпросите ми с кимане или въртене на глава. Дребничка, свенлива, с фина структура, тя ми напомня много на Грейс. Затова се опитвам да я отбягвам, доколкото е възможно.
— Къде да дойда? — питам го аз.
Той ми се усмихва.
— Умееш ли да се катериш?
Въпросът му ме изненадва.
— Бива ме — отвръщам и в главата ми проблясва споменът за катеренето на граничната ограда с Алекс, но го заменям бързо с друга картина от миналото. В нея се изкачвам по зелените клони на едно голямо дърво в парка Диъринг Оукс. Русата коса на Хана се мярка отдолу между зелената плетеница от листа. Тя обикаля около ствола на дървото, смее се и ме предизвиква да се кача още по-високо.
Изтривам и този образ от паметта си. Научих тази хитрост тук, в Пустошта. Изличавам гласа, короната от руси коси на главата й и всичко останало и оставям само усещането за височина, трепкащите листа по клоните и зелената трева под мен.
— Тогава е време да ти покажа гнездата — казва Хънтър.
Не умирам от нетърпение да изляза навън. Тази нощ беше много студено. Вятърът фучеше като хала между дърветата, събори стълбата и вкара ледените си пръсти във всяка пролука. Сутринта се върнах от тренировката премръзнала и с вкочанени от студа ръце, но съм любопитна, искам да видя гнездата — чух тази дума и нямам представа какво се крие зад нея — и искам да се махна от Блу.
— Ще довършиш ли сама? — питам я аз. Тя кима и захапва долната си устна. Грейс правеше същото, когато беше неспокойна. Чувството за вина ме пробожда като с нож. Блу не е виновна, че ми напомня за Грейс.