Выбрать главу

— Благодаря ти — казвам мило и слагам ръка на рамото й. Кльощавото й телце потръпва под пръстите ми.

Студът е осезаема преграда и физическа сила. Изравям от дрехите в склада едно шушляково яке, но то се оказва прекадено голямо и не успява да предпази ръцете и врата ми от силния вятър. Той се мушка под яката и превръща сърцето ми в буца лед. Земята е замръзнала и тревата хруска под краката ни, когато тръгваме. Вървим бързо, за да запазим топлината, и дъхът ни излиза навън на гъста пара.

— Защо не харесваш Блу? — пита ме неочаквано Хънтър.

— Харесвам я, защо да не я харесвам? — отвръщам бързо. — Тя не говори много, но... — запъвам се и питам тихо: — Толкова ли е очевадно?

Той се усмихва.

— Значи не я харесваш.

— Тя ми напомня за някого — отвръщам лаконично.

Хънтър става сериозен.

— От миналото ли?

Кимам мълчаливо. Той протяга ръка и ме докосва нежно по лакътя, за да ми покаже, че разбира. С Хънтър мога да си говоря свободно за всичко — освен за миналото. От всички хора тук той ми е най-близкият. На масата за хранене седим един до друг, често оставаме след вечеря и си говорим, докато очите ни залютят от дима на гаснещия огън. Единствен той успява да ме разсмее, макар дълго време да си мислех, че вече съм приключила със смеха.

В началото ми беше много трудно да се отпусна пред него. Как се измъчих, докато се отърся от заучените в Портланд забрани и предупреждения, които сипеха върху нас от всички страни и на които вярвах безрезервно! Казваха ни, че болестта се развива в пространството между мъжа и жената, че се предава чрез усмивка, поглед, докосване и те разяжда отвътре, както плесента унищожава кората на дървото. Освен това Хънтър е от „неестествените“, а мен са ме учили да бягам от такива.

Но мина време, забравих онези глупости и сега Хънтър си е Хънтър — приятел и нищо повече.

Напускаме базата и тръгваме на север. Още е рано и гората е тиха, единственият шум идва от стъпките ни по дебелия слой мъртви листа. От няколко седмици не е валяло и дърветата са жадни за вода. В Пустошта се научих да усещам гората, да разбирам настроенията й по експлозията от цветове и радост. Тези тук са много по-различни от другите в парковете и добре поддържаните зелени кътчета в Портланд. Дърветата там са като животни в зоологическа градина: затворени в клетка и някак безразлични към света. В Пустошта всичко кипи от енергия, има собствен характер и собствена красота. Въпреки трудностите усещам, че започвам да се влюбвам в това място.

— Почти пристигнахме — казва Хънтър и кима наляво.

Под голите клони на дърветата се мярка широка бетонна ограда, която завършва с корона от бодлива тел. Изведнъж потръпвам от неочакван страх. Не знаех, че сме толкова близо до загражденията. Сигурно сме на края на Рочестър.

— Не се страхувай — успокоява ме той и ме стиска лекичко за рамото. — В тази част няма патрули.

Живея в Пустошта само от месец и половина, но вече успях да забравя за тези проклети огради. Не мога да повярвам, че през цялото време съм била толкова близо до тях и до стария си живот. И въпреки това делящото ме от тях разстояние е огромно.

Завиваме, отново се отдалечаваме от оградата и скоро спираме до група гигантски дървета. Голите им клони се протягат към небето като изкривени от артрит сиви пръсти. Сигурно не са цъфтели от цяла вечност, изглеждат мъртви от години. Но когато споделям това с Хънтър, той се усмихва и поклаща глава.

— Не са мъртви — пояснява и почуква по дънера на едно от тях, докато минаваме покрай него. — Просто си чакат времето. Складират енергия. През зимата скриват всяка частица живот дълбоко в корените си, но щом се стопли, ще се събудят. Сама ще видиш.

Думите му ме успокояват. „Ще видиш“ означава, че пак ще дойдем тук. А това от своя страна означава:

„Вече си една от нас“. Докосвам с пръсти едно дърво. Сухата кора одрасква кожата ми. Не мога да си представя, че под мъртвата й повърхност има живот, че нещо се движи и диша.

Хънтър спира толкова внезапно, че за малко не се залепвам за него.

— Ето ги и тях — усмихва ми се той и сочи нагоре. — Виждаш ли ги?

Високо сред сивите клони е пълно с птичи гнезда, направени от клонки, слама, кал и пълзящи растения, смесени в едно, сякаш дърветата са пуснали дълги коси и птиците си свиват гнезда в тях. Но по-странното е, че клоните са боядисани. По тъмната им кора има зелени и жълти петна. Гнездата са оградени със следи от птичи крака, също оцветени.

— Какво...