Виждам една голяма птица с размерите на гарван да размахва криле в посока към гнездата. Тя замръзва за миг точно над главите ни и поглежда право в нас. Птицата е чисто черна, с изключение на краката, които са оцветени в яркозелено, и държи нещо в човката си. После се стрелка към гнездото, каца и отвътре се разнася цвърчене.
— Зелено — отбелязва доволно Хънтър. — Това е добър знак. Запасите ще пристигнат
днес.
— Нищо не разбирам — измърморвам, докато крача под плетеницата от пълзящи растения и гнезда. Сигурно са повече от сто. Някои от тях са свити между клоните на различни дървета и образуват плътна сянка. Тук е по-студено от другаде, защото слънцето едва намира път през мрежата от гнезда.
— Ела — казва Хънтър. — Ще ти покажа.
Хваща се за най-близкото дърво и се изкачва с лекота по него, залавяйки се за ниските клони и издатини на ствола.
Поемам тромаво след него, повтаряйки движенията на ръцете и краката му — Отдавна не съм се катерила по дърво. Спомням си, че като дете не ми представляваше никаква трудност да се прехвърлям със залюляване от клон на клон и да закрепвам крак в цепнатините и издатините по корите им. Сега ми се струва страшно и мъчително бавно.
Най-после се захващам за един от по-ниските и дебели клони. Хънтър спира по-нагоре и ме изчаква. Краката ми се разтреперват, но той забелязва това, протяга ръце и ми помага.
Гнездата са пълни с птичета, малки топки от черен пух с мигащи черни очи. Те подскачат нервно и кълват сред купчинка от някакви тъмнокафяви семенца, струпани в гнездото явно за зимата. Разтревожени от приближаването ни, някои от тях започват да грачат, да надават тревожни писъци към небето. Гнездата са покрити със същата зелена боя и около тях е пълно с отпечатъци от птичи крака в различни цветове.
— Не разбирам — казвам аз. — Откъде идва тази боя?
— От другата страна — обяснява той и аз долавям в гласа му скрита гордост. — От Зомбиленд. През зимата там растат храсти с боровинки и птиците прелитат оградата да търсят храна. Минаха доста години, откакто приятелите ни там започнаха да ги хранят с трохи и семена, за да ги задържат тук през зимата. Когато трябва да ни оставят съобщение, редят линии от семена и боя с различен цвят. Птиците се наяждат и носят семената тук, за да ги складират в гнездата си за по-късно. Гнездото се оцветява в съответния цвят и ние приемаме посланието. Зелено, жълто или червено. Зеленото означава, че всичко е наред, че трябва да очакваме пратка. Жълтото ни казва, че има някакъв проблем и доставката се отлага.
— Как така цветовете не се смесват? — питам го аз.
Хънтър се извърта към мен и ми смига. Очите му блестят от възбуда.
— Ето, тук е хитрината — кима към дърветата той. — Птиците не обичат боята. Тя привлича хищниците. Затова непрекъснато ремонтират гнездата си. Всеки ден са като нови.
И докато говори, аз виждам как птичката в най-близкото до нас гнездо избира боядисаните със зелено вейки и ги изхвърля с човката си далеч от гнездото: кастри, подрязва, чисти, суети се като жена сред цветни лехи в градината. Гнездото се променя пред очите ми и се превръща в сивкавокафява топка, най-обикновено гнездо.
— Невероятно! — ахвам аз.
— Това е природата — казва той и става сериозен. — Птиците се хранят. После гнездят. Боядисай ги, в какъвто цвят искаш, изпрати ги на другия край на света — те винаги ще намерят обратния път. И в крайна сметка ще изчистят боята, ще си върнат истинския цвят на перата. С животните е така.
Докато говори, аз се замислям за проверката през миналото лято, когато регулаторите нахлуха със сивите си униформи на едно незаконно парти, размахвайки бейзболни бухалки и полицейски палки. Накрая пуснаха кръвожадните си кучета сред тълпата. Спомням си стичащата се по стената дъга от кръв, звука от счупването на череп под тежката дървена палка. В сърцето на излекуваните, под значките, униформите и стъклените погледи, гори омраза и тя е по-страшна от бухалките. Лишените от любов са лишени и от съчувствие. Под маскировъчните цветове те са също като животни.
Не, никога не бих могла да живея там и никога няма да се върна. Не искам да стана ходещ мъртвец.
Слизаме от дърветата и поемаме обратно към базата. И двамата се замисляме, всеки за нещо свое, и за момент настъпва тишина. В един момент съзнанието ми се връща към казаното от Хънтър.
— Какво означава червеното? — питам го аз.
Той ме поглежда стреснато.
— Какво?
— Ти каза, че зеленото е за доставките. Жълтото е за евентуално закъснение. А червеното за какво е?
За моя почуда виждам в очите му да преминава сянка на страх и изведнъж ми става студено.