— Червеното означава: бягай — отговаря тихо той.
Релокацията трябва да започне всеки момент. Местим цялото домакинство и всичко в него на юг. Това е сериозна работа и Рейвън и Так спорят и планират часове наред. Не за пръв път организират преместване, но от думите им разбирам, че това е трудно и опасно начинание и Рейвън го приема като поражение.
Но да останем на север през зимата ще бъде още по-страшно, дори фатално, затова няма какво да се чудим, Рейвън непрекъснато повтаря, че този път няма да дадем нито една жертва. Всички ще пристигнем на новото място живи и здрави.
— Няма никаква гаранция — чувам Так да й казва една вечер.
Вече е късно и аз се събуждам от стонове и напъни за повръщане, долитащи от болничната стая. Този път е ред на Лу
Ставам от дюшека, отивам към кухнята да пия вода и виждам, че Рейвън и Так са още там, лицата им са осветени от слабата мигаща светлина на замиращия огън. Помещението е тъмно, едва виждам от дима.
Спирам в коридора и се заслушвам в разговора им.
— Всички ще преживеят — казва инатливо Рейвън и гласът й потрепва.
Так въздиша. Изглежда ми уморен и още нещо. Някак си омекнал. Загрижен. Винаги съм мислела за Так като за куче — само ръмжи и хапе. Никога не проявява нежност.
— Не можеш да спасиш всички, Рейв — казва той.
— Но мога да опитам — сопва се тя.
Забравила за водата, аз се връщам обратно в спалнята и придърпвам одеялото чак до брадичката си. Стените се пълнят със сенки и те се сменят толкова бързо, че не мога да определя на какво ми приличат.
С напускането на базата ние се изправяме пред два тежки проблема: храна и подслон. В Пустоша има други бази и домакинства с Невалидни, но отделните седалища са малко и разделени от големи пространства необитавана земя. Северната Пустош е сурова през есента и зимата: твърда, безплодна и пълна с гладни зверове.
С годините Невалидните са се научили да маркират пътя си: отбелязват дърветата със система от разрези и вдлъбнатини, за да улеснят пътя си на юг. Следващата седмица група от доброволци ще тръгне на предварителна експедиция. Шест от тях ще отидат до следващия голям лагер, който е на сто и петдесет километра на юг, и ще занесат на гръб тежки раници, пълни с вода, храна и медикаменти. Ще изкопаят голям трап, ще заровят всичко там, за да не го изядат животните, и ще натрупат камъни върху него. Двама от доброволците ще се върнат при нас. Другите четирима ще извървят още сто километра и там ще заровят половината от останалите припаси. Двама от тях ще се върнат в базата.
Петият ще остане да чака там шестия доброволец, който ще измине сам последните шейсет километра с последната част от храната. Двамата ще се върнат заедно в базата и по пътя ще се хранят с онова, което уловят и откъснат. Докато ги чакаме, ние ще приберем всичко необходимо и ще го пакетираме. Когато питам Рейвън защо първият лагер е толкова далече оттук, а следващите са все по-нагъсто, тя откъсва поглед от работата си само за миг и казва само:
— Сама ще разбереш.
Забелязвам, че косата й е сплетена на дузина малки плитчици — явно работа на Блу, — и не знам коя от двете е вплела в тях златисти листа и отровни червени горски плодове.
— Не е ли по-добре да изминаваме всеки ден колкото се може повече? — настоявам аз.
Въпреки че третият лагер е на сто и петдесет километра от крайната ни цел, знам, че по пътя си ще намерим други добре оборудвани лагери и хора, които що споделят храната и постелята си с нас.
— Дотогава ще сме останали без сили — въздиша тя и най-после вдига поглед към мен. — Студ, глад, вероятно и сняг — ето това ни чака. Пустошта изсмуква живота от вените ти, от мен да го знаеш. Не е като да излезеш на твоята смешна сутрешна тренировка. Понякога просто не можеш да продължиш напред. Минала съм няколко пъти през това.
Тя млъква и тръсва глава, сякаш да освободи съзнанието си от спомена.
— Трябва да сме много внимателни — казва накрая.
Толкова се засягам от подмятането й, че в първия момент не намирам думи. Тя нарече тренировките ми „смешни“, сякаш са някаква прищявка. Но аз оставих частица от себе си там — кожа, кръв, пот, частица от Лена Халоуей — тя се разпадна на парченца и парченцата се разпиляха из Пустошта.
Рейвън разбира, че ме е наранила, и бърза да смени темата.
— Ще ми помогнеш ли с това? — пита мило тя. Виждам, че прави малки торбички за
бърза помощ, пълни ги с адвил , антибактериален крем и превързочни материали.
Трупа всичко в средата на квадратно парче плат, отрязано от стари чаршафи, после го
събира на бохча и го завързва с тел. — Пръстите ми са толкова дебели, че всичко ми се оплита.