Това не е вярно. Пръстите на Рейвън са тънки, като всяка част от тялото й, и знам, че го прави, за да се почувствам по-добре.
— Да, разбира се — откликвам веднага.
Рейвън никога не моли за помощ; когато го направи, трябва да се отзовеш.
Доброволците от предварителната експедиция ще се върнат изтощени до смърт. Въпреки че ще са натоварени с храна, тя е за складиране, не за ядене, ще имат съвсем малко място да носят и нещо за себе си. Последният от тях, онзи, който ще извърви всичките двеста и петдесет километра, трябва да е най-силен. Без дискусии и спорове всички знаем, че това ще е Так.
Една вечер събирам кураж и го доближавам. Като никога тази вечер той е в добро настроение. През деня Брам извади от капаните четири заека и всички ядохме до пръсване.
След вечеря Так сяда до огъня и си свива цигара. Отивам при него.
— Какво? — изръмжава той, без да ме поглежда. Както винаги е груб, но този път гласът му не е рязък както обикновено. Вдишвам дълбоко и казвам на един дъх:
— Искам да се включа в предварителната експедиция.
Цяла седмица се измъчвах, докато реша как да му го кажа. Написах цяла реч в главата си, но в последната секунда успях да скалъпя само това.
— Не — отрязва ме той.
И за един миг всичките ми тревоги, планове и стратегии се разбиват на пух и прах.
Разкъсвана между гнева и разочарованието, казвам:
— Много съм бърза. И силна.
— Не си достатъчно силна.
— Искам да помогна — настоявам и преглъщам хлипането в гласа си, сигурна, че звуча като Блу при редките й гневни изблици.
Так минава с език по ръба на хартията и с отработено движение на пръстите завърта двата края на цигарата. Поглежда към мен и в този момент осъзнавам, че той никога не гледа към мен. Проницателните му очи ми изпращат неразбираеми послания.
— Друг път — казва той, става, минава покрай мен и се качва по стълбите.
сега
В деня на митинга времето е необичайно топло за сезона. Останалият по покривите сняг се стича на вадички по клоните на дърветата и улуците, образува малки езерца и оттам потегля към канавките. Слънцето свети ослепително. Утринните лъчи се отразяват в локвите по земята и те блестят като разтопен метал.
Рейвън и Так тръгват с мен към мястото на демонстрацията, въпреки че по предварителна уговорка не трябваше да идват. Моята задача е да стоя близо до сцената и да наблюдавам Джулиан до момента, в който ще тръгне към „Колумбия Мемориал“, където ще му приложат процедурата.
— Не откъсвай очи от него, каквото и да става — инструктира ме Рейвън. — Каквото и да става, разбираш ли?
— Защо? — питам, макар да знам, че няма да получа отговор. Вече съм официално част от Съпротивата, но не знам почти нищо за организацията, не знам дори какво точно искаме да постигнем тук.
— Защото аз ти казвам да направиш така — отвръща тя. Произнасям последните думи заедно с нея, но се обръщам с гръб, за да не ме види.
На автобусните спирки са се оформили дълги опашки — нещо необичайно за града. Двама регулатори раздават номера на чакащите пътници. Рейвън, Так и аз ще бъдем в автобус номер 5. Заставаме на определеното от регулатора място и чакаме автобусът да пристигне. Днес в града има най-малко четири пъти повече автомобили и пътници от обикновено. Очаква се участниците в демонстрацията да са повече от трийсет хиляди души — около пет хиляди членове на СДА и пет пъти по толкова привърженици или зрители.
Групите, които опонират на СДА и на идеята за ранната процедура, също ще бъдат там. Според тях процедурата все още не е достатъчно безопасна за децата и ще доведе до сериозни социални проблеми; нацията може да се превърне в тълпа от идиоти и откачалки. СДА от своя страна твърди, че опозицията е ненужно предпазлива. Според тях ползата от ранната процедура надвишава многократно евентуалния риск.
Дори и да има проблеми, просто ще увеличим затворите, ще скрием увредените там и никой няма да ги вижда.
— Движи се, без да се блъскаш — насочват ни регулаторите към съответните автобуси.
Ние пристъпваме, показваме идентификационните си карти и ги прибираме. Докато се качваме в автобусите, поглеждам наоколо и изведнъж ми се струва, че се намирам сред стадо овце, навели глави и упорито крачещи напред. Рейвън и Так не си говорят. Сигурно пак са се карали. Виждам прехвърчащите между тях искри и това засилва още повече безпокойството ми. Рейвън намира една двойна седалка отзад и аз сядам, но за моя изненада до мен се настанява Так.
— Какво правиш? — навежда се тя към него и го поглежда възмутено. Трябва да й кажа да сдържа повече емоциите си. Излекуваните не се карат помежду си. Това е един от плюсовете на процедурата.