— Искам да съм сигурен, че Лена е добре — мърмори Так, протяга ръка и ме хваща за китката. Пулсът ми забързва. Виждам, че жената от другата страна на пътеката ни гледа с любопитство.
— Добре ли си? — пита ме тя.
— Много съм добре — казвам със свито гърло.
Сутринта, когато станах, не чувствах никакво напрежение, но Так и Рейвън ме изнервиха. Очевидно се притесняват за нещо и мисля, че знам за какво: явно вярват на слуховете за нападението на Лешоядите. Очаква се да нахлуят на площада и да провокират демонстрантите.
Прекосяването на Бруклинския мост обикновено ме разсейва, но днес дори и той няма онова успокояващо въздействие върху мен. За пръв път, откакто съм в Ню Йорк, го виждам задръстен от частни коли и автобуси, превозващи демонстранти.
Наближаваме Таймс Скуеър и тревогата ми нараства. През живота си не съм виждала толкова много хора на едно място. Налага се да слезем на Трийсет и четвърта улица, защото по-нататък не е позволено за автобуси, и да се придвижим пеша. Улиците гъмжат от народ и докато вървим, пред мен се ниже река от цветове и непознати лица. Навсякъде виждам регулатори — доброволци и на служба — и всички са с безукорно чисти униформи; виждам и хора от специалната правителствена охрана. Застанали неподвижно в редици и загледани право пред себе си, те приличат на наредени войници играчки, готови да тръгнат напред. Но за разлика от играчките тези войници имат пушки и дулата им проблясват на слънцето.
Докато си пробиваме път, започват да ме бутат и блъскат от всички страни и въпреки че Рейвън и Так са на една крачка зад мен, на няколко пъти ги губя от поглед заради преминаващи между нас групи от хора. Сега ми става ясно защо ми дадоха инструкциите още вкъщи. Няма начин да ги държа непрекъснато под око.
Шумът става непоносим. Регулаторите надуват свирките и упътват потока от хора, а напред в далечината се чуват барабани и бурни скандирания. Официално демонстрацията ще започне след два часа, но още отсега площадът кънти от химна на СДА: „Грижим се за нашата безопасност, готови сме на този риск... “
Пристиснати от всички страни, ние тръгваме бавно на север в безкрайна пълзяща като гъсеница колона. Хората се трупат по балконите на сградите, готови за зрелището. Оттам се веят стотици и стотици бели знамена — знак за подкрепа на идеята на СДА — и само няколко със зелен цвят — цвета на опозицията.
— Лена! — чувам зад себе си и се обръщам.
Так си пробива път през тълпата, стига до мен и слага един чадър в ръката ми.
— Казаха, че след обяд може да вали — отговаря на немия ми въпрос.
Небето е съвсем ясно, бледосиньо, нашарено с малки облачета — като бели къдрици.
— Не ми се вяр. — започвам, но той ме прекъсва.
— Просто го вземи. Става ли?
— Благодаря — отвръщам и се опитвам да демонстрирам благодарност.
Рядкост е да видиш Так да проявява загриженост, затова си заслужава. Но той не тръгва, продължава да стои пред мен и да хапе загрижено долната си устна. Така прави, когато реди пъзел в апартамента и не може да намери точното парченце. Виждам го, че отваря уста, може би иска да ми даде някакъв съвет, но в последната секунда го чувам да казва:
— Трябва да настигна Ребека.
Запъва се лекичко при произнасянето на фалшивото име на Рейвън, но все пак успява.
— Добре — кимам в отговор и се оглеждам, но тя не се вижда никъде.
Започвам да се боря с чадъра, за да го прибера, и това предизвиква недоволните погледи на хората около мен, понеже сме толкова нагъсто, че няма дори въздух за дишане, камо ли да сваля раницата от гърба си. В този миг ми идва наум, че не сме се разбрали нищо за след демонстрацията. Нямам представа къде ще се срещнем.
— Хей. — вдигам поглед към Так, но той вече е изчезнал.
Всички лица около мен са непознати. Заобиколена съм от чужди хора. Обръщам се кръгом и в същия момент усещам остра болка в ребрата. Един регулатор ме удря с палката, за да ме
върне в редицата.
— Задържаш колоната — казва ми с равен тон. — Продължавай напред.
Изведнъж усещам тежест в гърдите. Заповядвам си да дишам. Няма за какво да се тревожа. Ще бъде както на всеки митинг на СДА, само че по-грандиозно.
Минаваме през полицейския пост на Трийсет и осма улица, където ни претърсват с апарати, и излизаме от другата страна на барикадите. Полицаите проверяват и белезите на вратовете ни. Неизлекуваните ще бъдат отделени от нас и изпратени в друг сектор. Сканират идентификационните ни карти, но за наш късмет не проверяват всяка една в системата за безопасност. Въпреки това чакам цял час, докато премина. От другата страна доброволците раздават на всеки антибактериални кърпички с логото на СДА: ,Чистотата ни доближава до Бог. Безопасността се крие в детайлите. Щастието е в лечението“.