Една жена със сребриста коса ми връчва пакет с кърпички, аз го взимам и най-после съм на определеното място.
Барабаните тук бумтят оглушително и транспарантите вървят един след друг, разнася се адски грохот, сякаш съм на брега на океана до разбиващите се в скалите вълни.
Веднъж видях снимка на Таймс Скуеър преди лечението и затварянето на границите. Так я намери близо до Подслона — една база в Ню Джърси, близо до Ню Йорк. Подслонихме се в нея, докато чакахме да пристигнат фалшивите ни документи. Един ден той откри цял стар албум със снимки, останал непокътнат под развалините от камъни и изгорели греди. Обичах вечер да го прелиствам и да си представям, че тези снимки, този живот на примижали срещу слънцето и усмихнат и като за снимка приятелки и приятели е мой. Сега Таймс Скуеър е съвсем различен и докато пристъпвам сред тълпата, нещо засяда в гърлото ми.
Далече напред, в самия край на огромния площад под най-големия билборд, който някога съм виждала е издигната платформа, която явно ще служи за сцена. Наоколо е пълно със знамена на СДА — червените и белите квадрати се веят гордо на вятъра.
Обединената църква на науката и религията е приватизирала един от билбордовете и е поставила там огромния си символ: гигантска десница, хванала здраво една молекула водород. Другите знаци по големите бели платна — има десетки от тях — са избледнели дотолкова, че е невъзможно да разбереш какво са рекламирали преди. На едно от тях ми се струва, че виждам призрачен образ на усмихнато лице.
И, естествено, нито една лампа не свети.
Онази снимка на Таймс Скуеър е правена през нощта или в късната вечер. През живота си не съм виждала толкова много светлини, дори не можех да си представя как може да е толкова светло през нощта. Ярките улични лампи и светещи реклами в невероятни цветове ми напомняха за светлите петна, които виждаш, когато погледнеш право в слънцето.
Лампите все още са тук, но вече не светят. На много от тях гнездят гълъби и гукат между изпочупените крушки. В Ню Йорк и прилежащите му градове има задължителен контрол над електричеството, както и в Портланд и въпреки че има повече коли и автобуси, тук прекъсването на тока е по-често и по-редовно. Градът е голям, има прекалено много хора и енергията не стига за всички.
Сцената е оборудвана с микрофони и разположени в редица столове; зад нея има огромен видеоекран като онзи, който СДА използва на митингите си. Наоколо се суетят униформени мъже. Джулиан ще бъде на сцената и аз трябва да намеря начин да се приближа.
Пробивам си бавно път през тълпата. Използвам лакти и рамене и като повтарям „извинете“, продължавам напред. Аз съм дребничка, висока само един и петдесет и седем, но това не ми помага. Между хората няма достатъчно място, за да се промуша.
Отново се паникьосвам. Ако Лешоядите дойдат или нещо се обърка, няма да има място за бягане. Тук сме натъпкали като животни в клетка. Хората ще се изпотъпчат в неистовия си опит да избягат. Ще стане страшно.
Но Лешоядите може и да не дойдат. Няма да посмеят. Прекалено опасно е. Има много полиция, много регулатори, много пушки.
Преминавам през няколко заграждения, оформящи сектори, където младите членове на СДА ще седят — момичетата отделно от момчетата, и, разбира се, всички до един като на тръни, да не би да срещнат погледа на някого от противоположния пол — и най-после се добирам до сцената. Платформата й е най-малко три метра. Няколко стръмни дървени стъпала осигуряват достъпа на говорителите до нея. В подножието им се е събрала малка групичка. Вглеждам се в нея и зад преградата от телохранители и полицаи различавам профилите на Томас и Джулиан Файнман.
Бащата и синът са облечени с еднакви дрехи. Косата на Джулиан е пригладена назад, къдриците се виждат само зад ушите му. Забелязвам, че мести тежестта на тялото си от крак на крак, явно се опитва да скрие нервността си.
Докато го наблюдавам, се опитвам да разбера защо е толкова важен за Съпротивата, защо Так и Рейвън ми наредиха да не го изпускам от поглед. Знам, че е символът на СДА, защото се жертва в името на сигурността на цялото общество, но се питам дали няма да се превърне в допълнителна опасност за нас.
„Бях на девет, когато ми казаха, че умирам“, припомням си речта му на последния митинг.