Какво ли чувства човек, когато умира бавно?
Какво ли чувства човек, когато умира бързо?
Забивам нокти в дланите, за да прогоня мъчителните спомени.
Някъде зад сцената, в скритата от погледите на множеството част на площада бият барабани. Сигурно са скрили там цял оркестър и маршовете ще цепят въздуха до самия край на демонстрацията. Скандиранията се засилват, сега всички се присъединяват, целият площад несъзнателно се люлее в ритъма на марша. Но някъде в далечината долавям друг ритъм, като накъсано стакато: „СДА е заплаха за всички. Лечението трябва да предпазва, не да разболява... “
Опозицията. Сигурно са ги изтласкали далече от сцената.
Лозунгите звучат все по-силно и по-силно и скоро виковете на привържениците на СДА заглушават всички други гласове. Присъединявам се към тях, оставям ритъмът да ме поведе и постепенно гласовете на хилядите влизат в мен, изпълват гърдите ми и раздвижват краката ми. Въпреки че не вярвам в нищо от това: нито в думите, нито в каузата или в хората около мен — то ме завладява, тълпата ми предава настроението си и въздухът се изпълва с електрически заряд, подхранван от енергията на хиляди единомишленици.
Енергия, която може да бъде опасна.
И точно когато скандиранията стигат до своята кулминация, Томас Файнман се отделя от охраната и взимайки стъпалата по две, се изкачва на сцената. Ритъмът се променя, напевите преминават в ръкопляскания и възторжени викове.
Отвсякъде се издигат бели знамена и ленти и вятърът ги понася над главите ни. Повечето от тях са с официалния знак на СДА, но други развяват просто дълги ленти от бял плат и Таймс Скуеър се изпълва с тънки бели пипала на гигантски октопод.
— Благодаря — навежда се към микрофона Томас Файнман.
Гласът му гръмва над главите ни, но в следващия миг се чува остър писък, който преминава в хленч, Файнман примигва, слага ръка на микрофона, навежда се и нарежда нещо на своите хора. Извивката на врата му показва идеално белега на процедурата. Уголемени десетократно, трите точки се появяват на екрана.
Обръщам поглед към Джулиан. Той стои със скръстени пред себе си ръце и наблюдава
баша си зад стената от охранители. Сигурно му е студено, защото е само по тънко сако.
— Благодаря — опитва отново Томас Файнман, изчаква, но този път никой не го прекъсва и той продължава. — Много по-добре... приятели мои...
В този момент се чува:
„Бум. Бум. Бум.“
Три миниатюрни експлозии — като онези малки фойерверки, които пускат на Четвърти
юли.
След тях се разнася писък — див и отчаян.
И ужасът започва.
Фигури в черно изникват отникъде и отвсякъде, изскачат от канавките, материализират се от земята и придобиват зловещи форми зад стена от задушлива смрад. Изпълзяват покрай сградите като паяци, спускат се по дълги черни въжета, врязват се в тълпата с остри лъскави ножове в ръце, грабят чанти и късат колиета от вратовете на хората, режат пръсти и крадат пръстени.
Лешоядите.
Стомахът ми се преобръща и въздухът засяда в гърлото ми.
Тълпата се разлюлява, хората започват да се блъскат, да напират, неистово търсейки път за спасение, но Лешоядите ни приклещват от всички страни.
— Лягай долу! Залегни!
Полицаите откриват огън. Един Лешояд се спуска по близката сграда към земята. Куршумът го улучва в гърба, той подскача веднъж и увисва на края на въжето. Тялото му остава да се люлее на вятъра. Едно от знамената на СДА се заплита в него и кръвта му напоява бавно белия плат.
Сигурно е поредният кошмар. Сънувам миналото. Това не може да се случва сега. Някой ме блъска отзад и аз се пльосвам на тротоара. Ударът с бетона ме връща в настоящето. Хората бягат, спъват се в мен и аз трябва да се претърколя, за да избегна чифт тежки ботуши.
Ставай! Веднага ставай!
Опитвам се да се изправя, но отново ме свалят с удар. Този път въздухът ми излиза и някой или нещо се мята върху мен и ме притиска към земята. Страхът изостря сетивата ми. Трябва да стана.
Издигнатата от полицаите преграда до нас се чупи и едно парче дърво пада на сантиметри от мен. Грабвам го и го размахвам сляпо зад себе си. Усещам как дървото среща крака, мускули и плът. Тежестта отгоре ми се раздвижва за момент и аз успявам да си поема въздух. Скачам на крака и хуквам към сцената.
Джулиан го няма. Моята задача е да наблюдавам Джулиан. Независимо от ситуацията.
Въздухът се изпълва с пронизителни писъци. Замирисва на огън.
В същия момент забелязвам Джулиан вляво от мен. Двама телохранители го водят към един от близките входове на старото метро, запушен с дъски като всички останали. Но единият от охранителите минава пред Джулиан и отваря скованата набързо дъсчена конструкция. Оказва се, че тя не е закована директно за рамката. Дъските са своеобразна врата. Тримата влизат навътре и скованите дъски се затварят с трясък след тях. Куршумите продължават да фучат над главата ми. Отвсякъде се носят викове и крясъци. Куршумите застигат един Лешояд в момента на приземяването му. Тялото му се удря в най-ниския балкон и пада върху море от ръце, глави и изкривени от ужас лица.