Затичвам се към входа, през който изчезна Джулиан. Над него има едва различима серия от стари букви и цифри, изписана с избледняла от времето боя: НРК 1237. Странно, но въпреки целия хаос и писъци този код от отминалите дни, този знак от един друг свят ми вдъхва спокойствие. Наистина ли онова време е било по-лошо от нашето? И дали в онези години на ярко осветени улици, на живот без режим на тока и открито проявявана любов хората са се тъпчели един друг, пищели са от страх и са се стреляли?
Някой ме удря в корема и аз падам назад. Приземявам се на една страна и чувам как лакътят ми изпуква под мен. Пронизва ме остра болка.
Един от Лешоядите скача върху мен. Няма как да разбера дали е мъж или жена. Облечен е изцяло в черно, а на главата си има скиорска маска, която покрива и врата му.
— Дай ми чантата — реве в ухото ми, но това не може да ме заблуди. Това е момиче. Опитва се да говори като мъж, но под умишлено удебеления глас прозира обичайната за момичетата мелодичност.
Не знам защо, но това ме вбесява още повече.
„Как смеете!“ ми се ще да изкрещя в лицето му. — Развалихте всичко и прецакахте всички.
Но вместо това свалям раницата от гърба си със спечени от болката в лакътя устни.
— Хайде, по-бързо! — вика то и пръстите му опипват нервно запасания през кръста му
нож.
Изброявам мислено всички вещи в раницата си: кутия със сода — празна. Чадърът на Так. Два шоколада. Ключове. Издание на книгата „Ш-ш-т“ с дебели корици. Так настояваше да я взема и сега съм доволна, че го послушах. Тя е повече от шестстотин страници. Трябва да е достатъчно тежка. Хващам коланите на раницата и стискам здраво.
— Хайде, не се мотай!
Нетърпеливо, момичето се навежда да вземе раницата и стиснала зъби от болка — аз замахвам с цялата си сила и го уцелвам странично по главата, достатъчно силно, за да изгуби равновесие. То залита на една страна и тупва на земята. Бързо ставам, но то ме сграбчва за глезена и аз го ритам силно два пъти в ребрата.
Свещениците и учените са прави за едно: дълбоко в себе си човекът с нищо не превъзхожда животното.
Момичето изохква, свива се на кълбо и аз скачам на крака, стъпвам върху него и се прехвърлям през полицейските заграждения, в по-голямата си част вече на парчета. Писъците продължават, но вече са преминали в постоянен вой, приличащ на сирена.
Продължавам напред към входа за старото метро. Долепвам ръце до дъската и за миг се поколебавам.
Дървото под ръцете ми, остаряло с времето и топло от слънцето, ме успокоява. Малка част от нормалния свят на фона на цялата тази лудост.
Отново се разнася изстрел. Някой зад мен се строполява на земята. И още писъци, и още стонове. Навеждам се напред и бутам дъската. Вратата се отваря няколко сантиметра, разкривайки зловещ мрак и остра миризма на мухъл.
Но аз не поглеждам назад.
Отварям вратата, затварям след себе си и изчаквам очите ми да свикнат с тъмнината. Ослушвам се за стъпки и гласове, но не се чува нищо. Миризмата тук е по-силна, миризма на мърша, разложени животински вътрешности и мухъл. Закривам нос с ръкава на якето си и вдишвам. Нещо капе в краката ми, но иначе е съвсем тихо.
Виждам пред себе си покрита с парчета стар вестник, смачкани картонени чаши и фасове стълба, осветена от слаба електрическа лампа — като онези, които използвахме в Пустошта. Някой трябва да я е оставил по-рано тук.
Тръгвам предпазливо към стълбата и на всяка крачка се ослушвам. Охраната на Джулиан може да ме е чула, докато отварях вратата. Може би ме причакват горе, готови да ме хванат. Изругавам мислено металните детектори, скенерите и всички видове електронни заключалки. Какво не бих дала за една отвертка или нож, каквото и да е. В същия момент се сещам за ключовете и отново свалям раницата от раменете си. При движението извъртам лакът и болката спира дъха ми. Добре, че паднах на лявата си страна. С неподвижна дясна ръка щях да съм напълно беззащитна.
Намирам ключовете на дъното на раницата и тръгвам отново, бавна като охлюв, за да не вдигам шум. Мушвам ключовете между пръстите си, както ме е учил Так. Не може да се нарече оръжие, но е по-добре от нищо. Изкачвам стълбата, следейки сенките за евентуално раздвижване, за нещо, което може да изникне ненадейно от мрака.