Нищо. Всичко е спокойно и тихо.
Стигам до последното стъпало и се изправям пред мръсна врата, покрита с мазни следи от човешки пръсти. След вратата има ръждясали въртележки, най-малко дузина, приличащи на миниатюрни вятърни мелници, застопорени на едно място. Линията води към тунелите на старото метро. Прескачам безшумно една въртележка и се приземявам от другата страна. Тунелите зейват пред мен. Над входа на всеки е поставена различна табела, изписана със стари букви и цифри. Джулиан трябва да е влязъл в един от тях, но не мога да разбера в кой точно, защото всичките тънат в мрак. Светлината от лампата не достига дотук. Замислям се дали да не се върна и да я взема, но се сещам, че светлината ще ме издаде.
Спирам и се ослушвам. В първия момент не чувам нищо, но след няколко секунди ми се струва, че долавям глухи стъпки в тунела отляво. Тръгвам по посока на звука, но той притихва и отново настъпва тишина. Сигурно ми се е причуло. Спирам и се оглеждам нерешително. Не знам какво да правя. Провалих мисията — първата си мисия, — това е ясно. От друга страна, не мисля, че Рейвън и Так ще ме обвинят, че съм изгубила Джулиан, като се има предвид суматохата след нападението на Лешоядите. Нямаше как да го предвидя, нямаше как да се подготвя за това.
Преценявам, че ще е най-добре да изчакам няколко часа, докато полицията възстанови реда, в което изобщо не се съмнявам. Ако се наложи, ще прекарам нощта тук и на сутринта ще се върна в Бруклин.
Изведнъж мяркам една сянка да прелита от лявата ми страна. Обръщам се и забивам юмрук, обаче във въздуха. Огромен плъх забързва пред мен и минава на сантиметър от маратонката ми. Дишам шумно и го проследявам с поглед.
Плъхът влиза в друг тунел. Дългата му опашка събира боклуците от пътеката и ги влачи със себе си. „Бррр. Ненавиждам плъхове“.
Точно в този момент го чувам, съвсем ясно е, няма как да го сбъркам — две потропвания, тих стон и един проплакващ глас: „Моля ви...“
Гласът на Джулиан.
Сърцето ми започва да подскача бясно в гърдите. Страхът заплита червата ми на възел. Гласът идва някъде от вътрешността на тунела.
Облягам гръб на стената, направо залепвам за нея, и като усещам мухъла и лепкавата влага под пръстите си, се придвижвам съвсем бавно напред. Цялата треперя от страх да не издам някакъв звук, от страх, че дишам прекалено шумно. Спирам на всеки две-три крачки и напрягам слух с надеждата да чуя гласа на Джулиан. Но единственият звук е този в краката ми: „кап, кап, кап“. Сигурно някъде има спукана тръба.
После го виждам.
Човекът виси от една решетка в тавана, около подутия му врат е затегнат дебел кожен колан. Над него има метална тръба и влагата от образувания конденз се оформя в капки, които падат върху пода на тунела. „Кап, кап, кап“.
Много е тъмно и не мога да видя лицето му — решетката пропуска само част от сивкавата светлина, — но по широките рамене разпознавам един от охранителите на Джулиан. Другият лежи свит на кълбо в краката му. От гърба му стърчи дълъг нож.
Забравила, че трябва да пазя тишина, се дръпвам рязко назад. В същия момент отново чувам гласа на Джулиан, този път по-слабо: „Моля ви...“
Цялата изтръпвам. Не мога да определя откъде идва гласът, но в момента друго ме тревожи повече. Единствената ми мисъл е как да изляза оттук. Навън, навън, навън. По-добре да се изправя срещу Лешоядите на открито, отколкото да стоя тук, притисната от тъмнината като плъх. Не искам да умра под земята.
Хуквам сляпо по обратния път с протегнати напред ръце, блъскам се в стената и бързо се измествам към центъра на тунела. Паниката отнема ловкостта на ръцете и краката ми.
„Кап, кап, кап“
„Моля те! Моля те, изведи ме оттук“.
Сърцето ми ще експлодира всеки миг. Бие толкова бързо и силно, че започвам да се задушавам.
Изневиделица от двете ми страни изникват две черни сенки и страхът ги прави да приличат на огромни мрачни птици, протегнали острите си нокти към мен.
— Накъде си се разбързала? — казва едната сянка и ме хваща за ръката. Ключовете падат от ръката ми. Следва смразяваща болка. После бяла светкавица. И аз потъвам в мрака.
тогава
Миако трябваше да участва в предварителната експедиция, но в последния момент се разболява и влиза в лазарета.
— Утре ще е на крак, ще видиш — казва ми Рейвън. — Миако е здрава като скала.
Но на следващия ден тя започва да кашля толкова лошо, че всички чуваме през стените как се дави в кашлицата си. Гърдите й хъркат, когато диша. Потта й мокри одеялата, въпреки че не спира да крещи: „Студено ми е! Замръзвам!“