Не след дълго започва да храчи кръв. Когато идва моят ред да бдя над нея, виждам засъхнали тъмни петна в ъгълчетата на устните й. Искам да ги избърша с влажна кърпа, но тя, все още много силна, ме изблъсква. От високата температура започват да й се привиждат летящи във въздуха фигури и сенки, тя ги ругае и се бори с тях.
След няколко дни вече не може да стои права, не успява дори когато с Рейвън я подкрепяме от двете страни, и вие от болки. Накрая се отказваме и примирено сменяме напиканите чаршафи. Аз предлагам да ги изгорим, но Рейвън настоява да ги оставим. Същата нощ я виждам да ги търка яростно в един леген. Водата в него е вряла, парата изпълва цялото помещение и ръцете й стават червени като сурово месо.
На следващата нощ се събуждам в пълна тишина, като в хладно тъмно езеро. В първия миг, преди да изплувам напълно от мъглата на съня, решавам, че Миако е по-добре и утре ще я видя да пали печката в кухнята. После ще излезем заедно на обиколка и ще я гледам как проверява капаните с дългите си костеливи пръсти.
Изведнъж осъзнавам, че е прекалено тихо. Ставам със стегнато от тревогата гърло. Подът под краката ми е леденостуден и ме кара да бързам.
Заварвам Рейвън с пусната по раменете коса да седи на края на леглото на болната и да се взира в нищото. Очите й приличат на две празни дупки на фона на подскачащите сенки от пламъка на свещта до нея.
Очите на Миако са затворени и аз веднага разбирам, че е мъртва. От корема ми се надига вълна от безпричинен и истеричен смях. За да я потисна, отварям уста и питам:
— Тя...
— Да — отвръща кратко Рейвън, преди да съм свършила.
— Кога?
— Не съм сигурна. Бях заспала за малко. — Тя прокарва ръка по уморените си очи. — Когато се събудих, не дишаше.
Някой сякаш ме залива с гореща вода и веднага след това с леденостудена. Не знам какво да й кажа, затова оставам неподвижна с бягащи от мъртвото тяло на Миако очи. Тя лежи там като статуя, като сянка, с посивяло от болестта лице, изпито и съсухрено. Поглеждам към ръцете й и си спомням колко чевръсто се движеха из кухненския плот само преди няколко дни. Мекият звук от работата им беше толкова ритмичен, че Сара можеше да си измисли песен на него. Като тихо пърхане на крилете на врабче.
Буцата засяда в гърлото ми.
— Много. съжалявам.
Рейвън навежда глава. После казва тихо:
— Не трябваше да я карам да носи вода. Тя ми каза, че не се чувства добре. Трябваше да я оставя да си почине.
— Не бива да обвиняваш себе си — пресичам я бързо.
— Защо? — пита рязко тя и вдига поглед към мен.
В този момент ми изглежда съвсем млада. Гледа ме упорито и войнствено, както гледаше братовчедката ми Джени, когато леля Каръл й казваше, че е време за учене. Налага се да си напомня, че Рейвън наистина е млада, на двайсет и една, само няколко години по-голяма от мен. Пустошта състарява.
И веднага си задавам въпроса колко време ще издържа аз тук.
— Защото грешката не е твоя — настоявам. Не мога да видя очите й и това ме изнервя. — Не трябва... не трябва да се чувстваш зле.
Рейвън става и взима свещта.
— Ние сме от другата страна на оградата, Лена — казва ми уморено, докато прекосява стаята към вратата. — Не схващаш ли? Не можеш да ми заповядваш какво да чувствам.
На следващия ден започва да вали сняг. На закуска виждам Сара да плаче тихичко, докато обира кашата от купичката си. Тя беше много близка с Миако.
Доброволците — Так, Хънтър, Роуч, Бък, Лу и Скуиръл — напуснаха базата преди пет дни и взеха със себе си лопатата, за да заровят продуктите, затова се налага да търсим подходящи метални, дървени и други парчета, които могат да станат за копаене, за да погребем тялото.
Слава богу, не вали много. До обяд успява да натрупа не повече от един сантиметър, но е много студено и земята е замръзнала. След половин час ровене и копаене с Рейвън и Брам успяваме само да набраздим леко земята и да се изпотим. Сара, Блу и още няколко души са се сгушили един в друг на няколко крачки от нас, наблюдават работата ни и зъзнат от студ.
— Не става — изправя се задъхано Рейвън, рита извитото метално парче, използвано вместо лопата, и го запраща на няколко метра. После се обръща и се вглежда ядосано в резултата от жалките ни усилия. — Трябва да я изгорим.
— Да я изгорим ли? — излиза от устата ми, преди да помисля. — Не можем да я горим. Това е.
Рейвън се обръща към мен с пламнали очи.
— Не можем ли? Добре, тогава ти предложи какво да правим. Искаш да я оставим в болничната стая ли?