Повиши ли Рейвън тон, обикновено подвивам опашка, но този път не отстъпвам.
— Тя заслужава истинско погребение — казвам, мислено заповядвайки на гласа си да спре да трепери.
Рейвън скъсява разстоянието между нас с две крачки.
— Пилеем си енергията — просъсква в лицето ми и аз разбирам с изненада колко много ярост и отчаяние таи в себе си. Спомням си какво каза на Так преди няколко дни: „Всички ще преживеят. — Трябва да я пестим. Тепърва ще ни трябва.“
После впива очи в мен и казва силно, за да я чуят и другите:
— Трябва да я изгорим.
Увиваме тялото й в изпраните от Рейвън чаршафи. Сигурно още тогава е подозирала, че може да се наложи да ги използваме за тази цел, ми идва наум и от тази мисъл ми се повдига.
— Лена — пронизва ме гласът й, — хвани я за краката.
Аз се подчинявам. Тялото на Миако е по-тежко, отколкото изглежда. Като че ли смъртта е превърнала костите й в желязо. Стискам зъби и повдигам, бясна на Рейвън. Толкова съм ядосана, че съм готова да се изплюя в лицето й.
Ето в какво ни превръща Пустошта. Ето до какво сме свели живота си. Гладуваме, умираме, увиваме приятелите си в стари парцаливи чаршафи и ги горим навън. Знам, че причината не е в
Рейвън, а в хората от другата страна на оградата, в Онези, зомбитата, от които доскоро бях част — но гневът замъглява съзнанието и прогаря дробовете ми.
На малко повече от километър от базата има сухо дере, сигурно някога през него е текла река. Оставяме тялото на Миако там и Рейвън полива чаршафите с бензин, съвсем малко, защото трябва да го пазим за нас. Снегът се е засилил, мокри чаршафите и в първи момент огънят не тръгва. Блу започва да плаче на глас и Баба я избутва далеч от тялото с думите:
— Тихо, Блу! Сълзите ти не помагат с нищо.
Блу заравя лице в голямата плетена жилетка на Баба, за да заглуши риданията си. Сара стои с бяло като платно лице и трепери като лист.
Рейвън сипва още малко бензин и огънят най-после се разгаря. Във въздуха се усеща задушлив дим и миризма на изгоряла коса. Звукът също е ужасяващ и ме кара да си представям отделянето на плътта от костта. Рейвън започва надгробното слово, но скоро слага ръка на устата си, явно и на нея й се повдига. Обръщам глава. Сълзите напират в очите ми: от дима или от гнева — не знам.
Изведнъж ми се приисква да копая, да копая, да ровя в пръстта с ръцете си, да обърна цялата земя. Тръгвам като насън към базата. Трябва ми доста време, докато намеря старата памучна риза и шортите, които носех, когато прескочих оградата и дойдох в Пустошта. Сега ризата се е превърнала в кърпа за подсушаване на съдовете след миене. Това са единствените вещи от миналия ми живот, останки от другата Лена.
Хората се събират в кухнята. Брам разпалва угасналия огън, а Рейвън слага вода в чайника явно за кафе. Сара си играе с оръфана и заливана многократно с вода колода карти. Всички останали седят мълчаливо около масите.
— Хей, Лена — спира ме Сара, когато минавам покрай нея. Скривам шортите и ризата под якето и притискам здраво корема си с ръце. Не искам никой да разбере какво ще правя, особено пък Рейвън. — Искаш ли да изиграем едно сантасе?
— Не сега — изръмжавам аз.
Пустошта ни прави зли. Зли и коравосърдечни.
— Може да играем на нещо друго тогава — казва тя. — Може да играем на...
— Казах — не — отсичам и тичам нагоре по стълбата, преди да видя обидата в очите й.
Навън светът е покрит с бяла пелена. Студът ме захапва и аз спирам разколебана. Всичко е покрито с дебел слой замъгляващ погледа сняг, но миризмата от изгорялото тяло на Миако все още се усеща и аз си представям, че заедно със снега върху нас се сипе и нейният прах. Представям си как ни затрупва в съня ни, заравя ни в подземието и ни задушава там.
В единия край на базата има хвойнов храст, оттам започвам и завършвам тренировките си. Под него е чисто, снегът още не е пробил. Почиствам с ръкав земята и започвам да копая с ръце. Гневът и мъката пулсират в слепоочията ми и стесняват полезрението ми до малък тунел, в който ровя и ровя, без да усещам студа по разранените си ръце; кръвта се смесва с пръстта и залепва по пръстите ми, но аз дори не забелязвам. Оформям достатъчно голяма дупка и заравям последните остатъци от предишната Лена в земята под хвойновия храст.
Минават два дни от погребението на Миако, но снегът не спира. Рейвън оглежда загрижено небето всеки ден и мърмори нещо под носа си. Лу и Скуиръл — първите скаути — се завръщат. Вече сме пакетирали всичко, но продължаваме да ходим за вода, да събираме храна и дърва, да залагаме капани и да ловим каквото можем. Снегът затруднява работата ни, защото дребните животни са се скрили под земята. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Ще тръгнем едва когато се върне и последният от експедицията. Това може да стане всеки момент и ние го повтаряме непрекъснато пред Рейвън, за да я успокоим. Снегът вали бавно, но постоянно и превръща света в голяма бяла пряспа.