В настъпилото безвремие аз започвам да преглеждам гнездата за съобщения по два пъти на ден. Заледената кора на дърветата прави изкачването ми по-трудно, но аз не се отказвам. После се връщам в подземието и усещам как пръстите ми пулсират, докато животът се завръща в тях. През последните няколко седмици продуктите пристигат редовно, но понякога ги намираме по-нагоре, заседнали в плитчините, където водата замръзва по-бързо. Налага се да разбиваме леда с дръжките на метлите. После Роуч и Бък пренасят пакетите до фермата — уморени, но доволни.
Минават още няколко дни и снегът най-после спира. Сега чакаме единствено Хънтър и
Так.
Един ден заварвам гнездата оцветени в жълто. На следващия ден пак са жълти. На третия жълт ден Рейвън ме дърпа настрани.
— Тревожа се — казва ми тя. — Нещо не е наред от другата страна.
— Може отново да са започнали да патрулират — отвръщам аз. — Или са пуснали ток по оградата.
Тя прехапва устни и поклаща глава.
— Каквото и да става, е сериозно. Всички знаят, че по това време ние се местим на юг. Ако не получим следващата пратка, запасите от храна може да не ни стигнат.
— Сигурно е временно. Утре непременно ще получим пратката.
Рейвън отново клати глава.
— Не можем да чакаме — казва тя и гласът й потрепва.
Знам, че не се тревожи само за продуктите. Мисли за Хънтър и Так.
На следващия ден небето просветлява, слънцето се вдига високо и земята се стопля. Ярките лъчи пробиват през високите клони и снегът се топи по дърветата на малки криволичещи вади. Снегът донесе тишината, но с топенето гората отново се събужда за живот, навсякъде нещо капе, друго чурулика, трето припуква. Сякаш някой е махнал намордника на гората и тя не може да си намери място от радост.
Топлото време повишава настроението на всички, освен на Рейвън, която прави ежедневното си проучване на небето и мърмори:
— Няма да е за дълго.
Тръгвам през кишата към гнездата. Става ми толкова топло, че свалям якето и връзвам ръкавите му около кръста си. Днес гнездата ще бъдат зелени, усещам го. Ще бъдат зелени, продуктите ще пристигнат, Хънтър и Так ще се върнат и всички ще тръгнем на юг. Ярките слънчеви лъчи подскачат по черните клони и пред погледа ми започват да танцуват цветни петна, да проблясват червени и зелени искри.
Стигам до гнездата, свалям якето и го окачвам на един от ниските клони. Хващам се за същия клон и тръгвам нагоре. Днес намирам лесно пътя, сърцето ми подскача от радост, каквато не съм усещала от много време. Отдалече се носи нежно бръмчене, усещам слабата вибрация във въздуха, трепти, сякаш хор на щурци оглася гората в топла лятна нощ. Аз прескачам от клон на клон и си мисля: на този свят има достатъчно място за всички. Отвъд оградите, отвъд правилата и законите има колкото си искаш място за нас. Ще пътуваме спокойно и ще пристигнем невредими.
Гнездата са съвсем близо. Премествам теглото си на другия крак и оглеждам за по-удобно място, откъдето мога да се прехвърля на най-горния клон. В същия момент пред очите ми преминава сянка, изниква толкова неочаквано, че се стряскам и политам назад, но в последния момент успявам да се задържа за клона. Представям си свободното падане надолу и сърцето ми се качва в гърлото.
И изведнъж виждам, че онова, което ме изплаши, не е сянка, а птица. Птица, която се прибира в гнездото си. Цялата в боя. Разтърсва криле и пръска всичко наоколо.
Боята е червена. Червена. Червена.
Взирам се между клоните и чак сега забелязвам десетките кръжащи над главата ми птици с червени криле.
Червеното означава „Бягай“.
Не знам откъде намирам сили да сляза от дървото. Пързалям се надолу, свличам се като чувал. Страхът ме лишава от ловкостта и грацията на движенията ми.
Червеното означава „Бягай“. Последните няколко метра взимам, като скачам и се претъркулвам в снега. Студът преминава без проблеми през дънките и пуловера. Грабвам якето и хуквам през гората. Белият сняг ме заслепява и тичам с насълзени от ярката светлина очи. Всяка крачка е агония. Сякаш сънувам един от онези кошмари, в които човек се мъчи да избяга от нещо страшно, но не може да помръдне от мястото си.
Бръмченето, което чух преди малко, се засилва. Не звучи като песен на щурци, а на стършели.
Като мотоциклети.
Тичам с всички сили към подземието, гърдите ми пламват, гърлото ме заболява и сълзите потичат от очите ми. Искам да крещя. Да разперя криле и да полетя. За миг ми минава през ума: „Може да е някаква грешка. Няма да се случи нищо лошо“.