Бръмченето преминава в рев и над дърветата се показва първият самолет. Приближава с крясък към базата.
Но не. Аз съм тази, която крещи.
Крещя и тичам. Пищя, когато самолетите ме настигат, и крещя, когато първите бомби достигат до земята и я опожаряват.
сега
Отварям очи и потръпвам от болка. Пред погледа ми се завъртат като калейдоскоп цветовете на дъгата. Изтръпвам от страх — „Къде съм? Какво стана“, — но после цветовете придобиват форми и идвам на себе си. Оглеждам се и установявам, че лежа на тесен нар в каменна стая без прозорци. В объркването си решавам, че съм в болничната стая на базата. Но веднага отхвърлям тази вероятност. Тази стая е много по-малка и по-мръсна. Няма мивка, а само една кофа в ъгъла; матракът, на който лежа, е мърляв и без чаршафи.
Спомените постепенно се завръщат: демонстрацията в Ню Йорк, входът за метрото, мъртвите телохранители. Спомням си и стържещия в ухото ми глас: „Закъде си се разбързала?“
Опитвам се да седна, но адската болка в слепоочията ме връща назад. Имам усещането, че някой забива нож в тях.
— Пийни малко вода. Ще ти помогне.
Мигновено сядам и въпреки болката се оглеждам. Виждам Джулиан Файнман да седи на друг нар до мен. Облегнал се е на стената и ме наблюдава през дългите си мигли. Ръката му е протегната към мен и в нея има тенекиена чаша.
— Донесоха я по-рано — добавя той.
Джулиан изглежда ужасно. От веждата му тръгва тясна и дълбока рана, покрита със засъхнала кръв, и стига чак до челюстта. Отстрани на челото, точно до линията на косата, се вижда синина. Поставената високо на тавана крушка е слаба и на бялата й светлина косата му има цвят на прясно сено.
Очите ми подскачат към вратата зад него, той проследява погледа ми и клати глава.
— Заключена е отвън.
Така. Значи сме затворници.
— Кои са те? — питам, въпреки че знам. Трябва да са Лешоядите. Припомням си ужасната картина в тунелите — окачения на онази кука бодигард и другия със забит в гърба нож. Никой друг не би сторил такова нещо.
Джулиан отново клати глава и аз забелязвам синини и около врата му. Сигурно са го душили. Сакото му го няма и ризата му е разкъсана. Носът му кърви, предната част на ризата е осеяна с капчици кръв. Но той изглежда изненадващо спокоен. Протегнатата ръка с чашата е стабилна. Само очите му са неспокойни, онова невероятно синьо сега е толкова ярко, сякаш през него преминава ток.
Протягам ръка да взема чашата, но в последната минута той я дърпа леко към себе си.
— Познавам те отнякъде... — казва и нещо проблясва в очите му — Точно така. От митинга. Беше изгубила ръкавицата си.
— Да — признавам веднага и отново посягам за чашата.
Водата мирише на мухъл, но гърлото ми я приема с благодарност. Отпивам голяма глътка с мисълта, че никога не съм усещала такава жажда. Но водата е малко и не може да я утоли. Изгълтвам почти всичко, но в последния момент спирам, осъзнавайки с чувство на вина, че Джулиан също може да има нужда от нея. Оставям му не повече от глътка и му връщам засрамено чашата.
— Можеш да я допиеш — казва той.
Дори не помислям да споря с него. Докато пия, усещам погледа му върху себе си. Вдигам очи и виждам, че гледа трите точки на врата ми. Белегът, изглежда, го успокоява.
Не е за вярване, но раницата е още с мен. Незнайно защо Лешоядите са решили да ми я оставят. Това ме изпълва с надежда. Може да са много зли, но явно нямат опит с отвличането на хора. Веднага вадя шоколада, но спирам и размислям. Още не съм гладна, а и нямам представа колко време ще ме държат в тази дупка. От приятелите си в пустошта научих, че ако можеш, по-добре е да почакаш. По-късно ще бъдеш толкова отчаян, че ще загубиш контрол над себе си.
Останалите неща — книгата „Ш-ш-т“, тъпият чадър на Так, бутилката от минерална вода, която изпих в автобуса и една тубичка с грим (вероятно Рейвън я е оставила на дъното) — са безполезни. Ето защо не са конфискували раницата. Изваждам всичко навън, оставям го на леглото, обръщам раницата с дъното нагоре и тръскам здраво, сякаш се надявам оттам изведнъж да изпадне нож пила или друг знак за спасение.
Уви напразно. И все пак трябва да има някакъв начин да се измъкна оттук.
Ставам, отивам до вратата и я натискам с лявото си рамо. Лакътят ме боли, но сега болката е тъпа и пулсираща. Това е добър знак, очевидно няма нищо счупено.