Вратата е заключена, както ми каза и Джулиан, и е желязна. Невъзможно е да се разбие. На нея е монтирана по-малка вратичка — като за кучета и котки. Клякам долу и я оглеждам. Пантите са сложени така, че да се отваря от другата страна, а от нашата да не може.
— Оттам ни подават водата — обажда се Джулиан. — И храната също.
— Храната ли? — изненадвам се аз. — Значи дават храна?
— Малко хляб. И фъстъци. Изядох ги всичките. Не знаех колко време ще стоиш тук — свежда сконфузено очи той.
— Няма нищо — отвръщам бързо. — Аз щях да направя същото.
Ставам и започвам да изследвам стените за пукнатини, следи от скрити врати и слаби места, откъдето можем да пробием и да избягаме.
Вода, храна и подземна килия. Това са фактите. Няма съмнение, че сме под земята: съдя по следите от мухъл по горната част на стените. Същите ги имахме в подземието. Както и черните прашни петна.
Заровени сме в земята, това е факт.
Но ако искаха да ни убият, щяхме вече да сме мъртви. Това също е факт.
Тази мисъл не ме успокоява. Ако Лешоядите ни искат живи, значи ни готвят нещо по-лошо и от смъртта.
— Какво си спомняш? — обръщам се към Джулиан.
— Какво? — поглежда ме неразбиращо той.
— Какво си спомняш? За нападението. Някакви шумове, миризми, действия?
Всеки път, когато погледна директно към него, очите му бягат от моите. Но това е естествено, години наред е живял в сегрегация, възприел е принципите за отбягване на другия пол, знае трите правила за предпазване: дистанция, отбягване, безпристрастие. Изкушавам се да му напомня, че не е незаконно да имаш зрителен контакт с излекуван, но ми се струва абсурдно да водя разговор за закони и правила на това място.
Вглеждам се в него и решавам, че е в етап на отричане. Затова е толкова спокоен.
Джулиан въздъхва и прокарва ръка по косата си.
— Нищо не помня.
— Опитай все пак.
Той тръсва глава, сякаш се опитва да върне спомените, обляга се назад и гледа в тавана.
— Когато Невалидните нахлуха на площада...
Примигвам неволно при произнасянето на тази дума. Трябва да си прехапя езика, за да не го поправя, да не изкрещя: „Не Невалидни, а Лешояди. Ние не сме еднакви“.
— Давай нататък — подканям го бързо, слагам ръце на стената и започвам да опипвам внимателно мазилката. Нямам представа какво очаквам да открия. Ние сме затворени — просто
и ясно. Но за Джулиан, изглежда, е по-лесно да говори, когато не го гледам.
— Бил и Тони — това са хора от охраната на татко — ме грабнаха и поведоха към аварийния изход. Това го бяхме планирали предварително... в случай, че нещо се обърка. Трябваше да се скрием в тунелите и да чакаме баща ми. — Той се запъва на думата „баща ми“ и се задавя. — В тунелите беше тъмно. Тони тръгна да търси фенери. Беше ги сложил по-рано по ъглите. После. после чухме крясък и някакво изщракване. Сякаш някой чупи орехи.
Той преглъща тежко. Изведнъж ми става мъчно за него. Преживял е прекалено много.
Но веднага си напомням, че причината Лешоядите да съществуват са именно той и баща му. СДА и подобни организации прогониха всяко чувство и всяка капчица съвест от това общество. Пъхнаха юмруците си в гърлото на вулкана, за да не изригне. Но в крайна сметка лавата винаги побеждава, винаги намира начин да излезе навън.
— Тони се забави и Бил тръгна напред да се увери, че всичко е наред. Каза ми да не мърдам. Останах сам в тъмното и след секунди някой ме хвана за гърлото. Не можех да дишам. Погледът ми се замъгли. Видях, че някой се приближава към мен, но не успях да различа лицето му. Той ме удари — Джулиан посочва към носа и ризата си — и аз изгубих съзнание. Когато отворих очи, вече бях тук. С теб.
Приключвам с изследването на стените, но отвътре ми ври и кипи, не мога да си намеря място. Продължавам да крача напред-назад, изучавайки всеки сантиметър от пода под краката си.
— Нищо друго ли не си спомняш? Други шумове или миризми?
— Нищо.
— Някой каза ли ти нещо? Говореха ли?
Джулиан се запъва лекичко, преди да каже „не“.
Не съм сигурна дали не ме лъже, но не го притискам. Няма смисъл.
Силите ме напускат изведнъж. Болката в главата се връща и пред очите ми отново избухват малки цветни точици. Сядам на пода и облягам брадичка на коленете си.
— Какво ще правим сега? — пита Джулиан. Този път в гласа му се долавя лека нотка на отчаяние. Явно е преминал фазата на отричане. И всъщност не е толкова спокоен, колкото изглежда. Изплашен е и така се бори със страха.
Облягам глава на стената и затварям очи.
— Ще чакаме.
Нямам представа колко време е минало, не знам дори дали е ден или нощ. Монтираната високо на тавана крушка хвърля равна бяла светлина върху всичко. Минават часове. Ако не друго, Джулиан със сигурност знае как да пази тишина. Седи на леглото си и в момента, когато отместя поглед от него, забива своя в мен. Сигурно за пръв път през съзнателния си живот остава насаме с момиче и очите му шарят из косата, краката и раменете ми, сякаш съм странна птица от зоологическата градина. Погледът му ме кара да облека отново якето си, но в последния момент се отказвам. Тук е прекалено горещо.