— Кога ти направиха процедурата? — пита ме той в един момент.
— През ноември — отвръщам автоматично. Съзнанието ми прехвърля отново и отново един-единствен въпрос: защо сме тук?
Защо ни запазиха живи? За Джулиан мога да разбера. Той струва нещо. Сигурно търсят откуп. Но аз не струвам и пукната пара. Това страшно ме обърква.
— Болеше ли? — чувам го да пита.
Поглеждам го и за пореден път се стряскам от яркосините му очи. Като цвят на бистра
река, нашарена с лилави и тъмносини нишки.
— Не много — лъжа веднага.
— Мразя болниците — казва той и отвръща поглед от мен. — Мразя лаборатории, учени, лекари... всичко това.
Настъпва кратка тишина.
— Трябва да си свикнал досега — не се сдържам аз.
Лявото ъгълче на устните му се вдига лекичко в тънка усмивка и той ме поглежда накриво.
— Има неща, с които човек никога не може да свикне — казва тихо той.
Незнайно защо думите му ме подсещат за Алекс и стомахът ми се свива на топка.
— Предполагам — прошепвам в отговор.
Изведнъж нещо нарушава тишината. Излегнала съм се на тесния нар, но щом усещам промяната, се изправям и сядам.
— Какво е това? — обажда се Джулиан, но аз му давам знак с ръка да млъкне.
От другата страна на вратата нечии стъпки се приближават към нас. След малко пантите на малката вратичка изскърцват и тя се отваря.
Мигом се хвърлям на пода и се опитвам да видя нещо през отвора, да зърна похитителя. Приземявам се тежко на дясното си рамо. В същото време в отвора се появява метален поднос и вратичката зад него се затваря.
— По дяволите! — изругавам и се хващам за рамото.
В подноса има две парчета хляб, няколко резена сушено говеждо и една цяла метална бутилка с вода. Не е лошо, като се има предвид с какво се хранехме в Пустошта.
— Видя ли нещо? — надига се Джулиан.
Поклащам глава.
— Не, че ще помогне с нещо — добавя той и след кратко колебание се смъква на пода до
мен.
— Всяка информация е полезна — срязвам го аз.
Това също го научих от Рейвън. Но Джулиан не би могъл да разбере. Хора като него не искат да знаят, не искат да мислят и да вземат решения. Това е част от голямата цел.
Двамата протягаме едновременно ръце към водата и случайно се докосваме. Джулиан дърпа своята като опарен.
— Взимай — махам с ръка.
— Не, ти си първа — отвръща той.
Взимам бутилката и пия, но през цялото време го наблюдавам. Виждам го да разделя своето парче хляб на две. Сигурно го прави, за да му стигне за по-дълго. Вероятно умира от глад.
— Вземи и моя хляб — казвам импулсивно.
Не знам защо го правя. Не е много разумно от моя страна. Ако искам да избягам оттук, ще имам нужда от много енергия.
Джулиан ме зяпва невярващо. Странно, но за разлика от другите цветове по него — житния цвят на косите и синьото в очите — миглите му са плътни и черни.
— Сигурна ли си?
— Взимай — повтарям и за малко не добавям: „Преди да съм размислила“.
Джулиан изяжда лакомо второто парче. Изчаквам го да свърши и му подавам бутилката, но той не бърза да я допре до устните си. Виждам, че се колебае.
— Нали знаеш, че не можеш да я пипнеш от мен? — казвам.
— Какво? — трепва той, сякаш съм нарушила дълбока и дълго пазена тишина.
— Не можеш да пипнеш болестта. Амор делирия невроза. Делириум. Няма как да се заразиш. Аз съм безопасна. — Веднъж, съвсем в началото, Алекс ми каза същото. Тръсвам глава и набутвам спомена в най-дълбокото и тъмно ъгълче на паметта си. — А и тя не може да се предаде чрез храна и вода. Това е мит.
— Но може да се предаде чрез целувка — казва след малка пауза Джулиан. Думата „целувка“ явно го притеснява. Тя е от онези думи, които се използват много рядко, само у дома и само при спуснати завеси.
— Това е различно.
— Но аз не се тревожа за това — промърморва той и отпива голяма глътка, за да ми докаже, че наистина не се страхува.
— За какво се тревожиш тогава?
Взимам моята част от месото, облягам се на стената и започвам да работя със зъбите.
Очите му отново бягат от мен.
— Просто не съм прекарвал никога толкова време с...