— С момиче ли?
Той клати глава.
— С никого. С никого на моята възраст.
Споглеждаме се за миг и мен ме напушва смях. Очите му сега са други: кристалночистите води са станали по-дълбоки, като част от океана, и в тях се прокрадват зелени, лилави и златисти нишки.
Джулиан, изглежда, решава, че е казал твърде много, става, отива до вратата и след кратък миг на колебание се обръща нервно към мен. Това е първият знак на вълнение, който забелязвам у него. Досега демонстрираше пълно спокойствие.
— Защо ни държат тук според теб?
— Сигурно чакат откуп — отговарям. Това е единственото логично обяснение.
Джулиан подръпва замислено долната си устна. Явно обмисля вероятността.
— Баща ми ще им плати — казва накрая. — Аз съм от голямо значение за движението.
Оставям думите му без коментар. В един свят без любов отношенията между хората се измерват с това доколко си значим, каква ти е цената и имат ли полза от теб. Претегляме, мерим, сравняваме и търсим изгодата, докато душата ни се превръща в пепел.
— Макар че никак няма да му е приятно да се договаря с Невалидни — добавя той.
— Няма как да си сигурен, че те са отговорни за това — казвам бързо и веднага съжалявам. Дори и при тези обстоятелства Лена Морган Джоунс трябва да реагира, както се очаква от нея.
Джулиан мръщи вежди.
— Нали ги видя на демонстрацията? — пита той и когато не получава отговор, продължава: — Не знам. Може пък всичко да е за добро. Може би така хората ще разберат какво се опитва да постигне СДА. Ще осъзнаят, че ранната процедура е необходимост.
Казва го като за пред публика, сякаш има пред себе си пълна зала с привърженици. Питам се колко ли пъти е произнасял същите думи, колко пъти е проповядвал същите идеи, набити в главата му от най-ранна възраст. Не вярвам да се е усъмнил дори веднъж в тях.
Внезапно се отвращавам от него, от спокойната му увереност в правотата на казаното от него, сякаш животът на човека може да бъде подложен на дисекция, да се вземе проба от него в някоя лаборатория и да й се постави етикет.
Но не му възразявам. Лена Морган Джоунс крие истинското си лице зад маска.
— Надявам се — казвам енергично, отивам на леглото си, обръщам се към стената и се свивам на кълбо, давайки да се разбере, че съм приключила с разговора. За да си отмъстя, започвам да говоря безмълвно на стената пред себе си, да редя стари забранени думи от молитва на забравена религия, на които ме научи Рейвън:
Господ е Пастир той, от нищо не ще се нуждая:
Той ме настанява на златни пасбища и ме води на тихи води,
подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име.
Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене...
И постепенно се унасям в сън. Не след дълго нещо ме стряска, отварям очи в тъмнината и потискам вика си. Електрическата крушка е изключена и в стаята се настанява непрогледен мрак. Става ми горещо, чак ми прилошава. Изритвам одеялото надолу и кожата ми с благодарност приема хладния въздух.
— Не можеш ли да заспиш?
Гласът му нарушава тишината толкова неочаквано, че подскачам. Обръщам глава и за мой ужас не го откривам в леглото му. Оглеждам се трескаво и едва успявам да различа голямата му сянка в тъмнината.
— Бях заспала — отвръщам поуспокоена. — А ти?
— Аз не мога. — Гласът му сега е някак си по-мек и не толкова уверен, сякаш тъмнината по някакъв начин е заоблила ръбовете му. — Глупаво е, но...
— Но какво?
Образите от съня все още плуват из съзнанието ми, прокрадват се от тъмните му ъгълчета и объркват мислите ми. Сънувах Пустошта. Видях Рейвън. И Хънтър.
— Аз. сънувам лоши сънища. Кошмари — казва Джулиан, като смотолевя последната дума, явно засрамен от нея. — Имам ги още от малък.
Внезапно усещам тежест в гърдите, сякаш нещо пада върху тях и ги притиска, но бързам да обърна гръб на това ново чувство. С Джулиан сме от двете страни на барикадата. Между нас не може да съществува никаква симпатия.
— Казват, че след процедурата нещата ще се оправят — продължава той, сякаш ми се извинява, и аз се питам дали не си мисли тайничко: „Ако я преживея“.
Не отговарям. Джулиан започва да кашля, прочиства гърлото си и се обръща към мен:
— Ти имала ли си някога кошмари? Имам предвид, преди да те излекуват?
Сещам се за хилядите излекувани, които спят безпаметно в удобните си легла, с глави, увити в сладникава и лишена от емоции мъгла.
— Никога — отсичам, обръщам се отново на другата страна, завивам се презглава и се преструвам, че спя.