тогава
Всичките ни планове за пътуването отиват по дяволите. Грабваме каквото можем и изчезваме, а горите зад нас се превръщат в пламъци и дим. Вървим близо до реката с надеждата водата да ни защити от пълзящите пожари.
Рейвън носи на ръце пребледнялата от ужас Блу. Аз водя Сара за ръка, а тя плаче беззвучно, увита в огромното яке на Лу Не остана време да намери своето. Привечер студът става жесток и двете с Рейвън даваме поред якетата си за малко на Лу Мразовитият вятър пробива през дрехите, вледенява вътрешностите и насълзяла очите ни.
Зад нас е огненият ад.
Петнайсет души от нашите успяваме да се отдалечим на безопасно разстояние от базата. Липсват само Скуиръл и Баба. В суматохата и стремежа си да избягаме по-бързо от подземието никой не ги е забелязал и не може да се сети кога ги е видял за последно. Една от бомбите падна върху стената на болничната стая и изпрати дъжд от камъни, прах и всякакви насекоми в коридора. След това всичко се превърна в писък и огън.
Самолетите най-после се оттеглят, но на тяхно място идват хеликоптерите. Часове наред кръжат над нас и изпълват въздуха с шрапнели и трески, сипейки безкрайна канонада от куршуми. Накрая пускат химикали. Въздухът гори гърлата ни, люти в очите и ни задушава. Увиваме кърпи и тениски около вратовете и устите си и продължаваме пипнешком из отровната мъгла.
Най-после става тъмно и атаката спира. Нощното небе посивява от пушек. Гората пука и съска, стотици дървета горят, но ние успяваме да се придвижим далеч по течението на реката и пожарът остава зад нас. Минават часове, преди Рейвън да обяви, че е безопасно, и да обяви почивка и проверка на припасите.
Оказва се, че сме успели да вземем само една четвърт от храната и никакви медицински материали.
Брам предлага да се върнем и да пренесем каквото можем.
— Няма как да стигнем до южната точка с тези продукти — горещи се той и аз виждам как Рейвън, която се опитва да запали огън, потръпва при тези думи. Приведена над пирамидата от клечки и клони, изхабява почти цял кибрит, но не успява да ги разпали. Пръстите й сигурно са премръзнали. Моите са вкочанени от часове.
— Не схващаш ли? — обръща се ядосано към него тя. — Базата вече я няма. Няма къде да се върнеш. Искат да прочистят гората. Да ни унищожат до крак. Ако Лена не ни бе предупредила, щяхме да сме мъртви.
— Ами Так и Хънтър? — упорства Брам. — Какво ще си кажат, когато се върнат и не ни намерят?
— Стига вече, Брам! — повишава тон Рейвън и в гласа й се долавя истерична нотка. Най-после успяла да заспи между одеялата, Блу се размърдва неспокойно.
След десетки опити Рейвън успява да запали огъня, изправя се, отстъпва крачка назад и гледа първите извиващи се нагоре сини, зелени и червени пламъчета.
— Ще трябва да се погрижат сами за себе си — казва тя вече по-спокойно. Въпреки че е възвърнала самообладанието си, гласът й тежи от болка и страх. — Няма как, ще продължим без тях.
— Скапана работа — отвръща Брам, но без гняв, защото разбира, че Рейвън е права.
Докато другите се суетят по брега на реката и организират лагер за нощуване — събират раниците на едно място, за да направят заслон от вятъра, отварят пакетите с храната, преразпределят я на по-малки порции и отново я пакетират. — Рейвън остава загледана в огъня. Приближавам се тихо и заставам до нея. Искам да я прегърна, но не мога. Никой не прави така с Рейвън. Не знам по какъв начин, но инстинктивно разбирам, че в момента тя има нужда от своята твърдост повече от всякога. Въпреки това ми се иска да я успокоя и казвам тихо, за да не ме чуят другите:
— Так ще се оправи. Ако някой може да оцелее сам в тази пустош, това е Так.
— Знам, разбира се — отвръща тя. — Не се тревожа за него. Той има глава на раменете си.
Но когато ме поглежда, очите й ми се струват като мъртви, сякаш дълбоко в себе си е затворила някаква врата и се е скрила там. И аз усещам, че не вярва на думите си.
Утрото идва сиво и мразовито. Отново започва да вали. Досега не съм усещала такъв студ. Отнема ми цяла вечност, докато раздвижа краката си, защото всички спахме на открито. Рейвън реши, че ако хеликоптерите и самолетите се завърнат, палатките ще ни издадат. Но небето е чисто и гората е тиха. Единственият намек за вчерашната атака са малките облачета пепел, които се смесват със снега и носят слаб мирис на дим.
Поемаме към първия лагер, подготвен за нас от Роуч и Бъг. Той е на сто и петдесет километра оттук. В началото всички вървим мълчаливо и току поглеждаме към небето, но след няколко часа се отпускаме. Снегът продължава да вали, прочиства въздуха и постепенно мирисът на дим изчезва напълно.