Започваме да дишаме по-свободно, да разговаряме. Как са ни открили? Защо атакуваха? Защо сега?
Години наред Невалидните разчитаха на един важен факт: за официалните власти те не съществуваха. Правителството упорито настояваше, че в Пустошта не живее никой, и това помагаше на нашите хора да живеят в безопасност. Всяка организирана атака на правителството щеше да наведе на мисълта, че твърдението им е погрешно, затова никой не правеше нищо.
Но, изглежда, нещата се бяха променили.
Много по-късно щяхме да разберем защо се случи така. Съпротивата надигна решително глава. Омръзна им да си играят на криеница и да организират дребни протести и започнаха масирани действия: залагат експлозиви в затвори, културни домове и държавни сгради из цялата страна и не пропускат възможност да напомнят за себе си.
Вървим в колона по двама-трима. Сара върви в първата редица, но скоро се обръща и изтичва при мен.
— Как мислиш, какво се е случило с Так и Хънтър според теб? Дали са добре? Ще се намерим ли? — пита ме загрижено.
— Шшшт — скастрям я аз. Рейвън върви точно пред нас и аз мятам поглед към нея, за да разбера дали ни чува. — Не мисли за това. Так и Хънтър могат да се грижат за себе си.
— Ами Скуиръл и Баба? Те дали са се спасили?
Спомням си ужасния трус, хвърчащите камък и греди, виковете и дима. Трясъкът беше толкова силен и имаше толкова много огън! Опитвам се да си спомня дали не видях някой от тях да тича между дърветата, припомням си всяка секунда от последвалите минути, но виждам само погълнати от пламъците силуети, писъци и ревове.
Много питаш — срязвам я аз. Не говори сега. Пази си силите.
Докато говорим, Сара подскача като кутре около мен, после забавя крачка, почти спира.
Лена, ще умрем ли? — поглежда ме сериозно, като възрастен човек.
Не ставай смешна. Нали и друг път си се местила?
Но хората от другата страна... Тя захапва устната си. Те искат да ни убият, нали?
Г ърдите ми се стягат от омраза към онези зад оградата. Слагам ръка на главата й и казвам по-меко:
Да, но както виждаш, още не са успели.
И веднага си представям как летя със самолет над Портланд, над Рочестър, над всеки град в страната, и бомбардирам, бомбардирам, бомбардирам, гледам как сградите им се превръщат в прах и пепел, как хората изчезват в пламъците. Тогава ще ги питам дали им харесва.
Ако вземеш от нас, ние ще вземем от теб. Ако откраднеш, гол ще те съблечем. Докоснеш ли ни, ще ти отвърнем с юмрук.
Ето как е устроен светът сега.
Малко преди полунощ на третия ден пристигаме в първия лагер. Няколко часа преди това се натъкнахме на огромно повалено от буря дърво с устремени към небето гигантски корени, на които Роуч бе завързал червено парцалче. След кратко колебание накъде да тръгнем — на изток или на запад — избрахме грешната посока и изгубихме почти час плюс още толкова, докато се върнем обратно при дървото. Но щом съзряхме малката купчина камъни, с която нашите хора бяха отбелязали мястото със заровената храна, настъпи всеобщо оживление. Последните двеста метра пробягахме с весели викове и подновена енергия.
Първоначалният план беше да останем тук един ден, най-много два, но Рейвън решава, че трябва да постоим повече и да се опитаме да уловим каквото можем. Става все по-студено и нататък ще ни бъде трудно да хванем дори и дребен дивеч, а нямаме достатъчно храна, за да стигнем до крайната си цел без лов.
Мястото е спокойно и ние разпъваме палатките, без да се страхуваме и без да мислим за оставената в базата храна. Палим огън, нареждаме се около него, протягаме ръце към пламъците и за да притъпим чувството за глад и студ, както и носещата се във въздуха миризма на още сняг, започваме да си разказваме приказки.
сега
— Разкажи ми приказка.
— Какво? — сепвам се, стресната от гласа на Джулиан.
Той седи в тъмното и не помръдва с часове. Аз измервам стаята с крачки и мисля за Рейвън и Так: успели ли са да избягат от палките и куршумите? Дали се тревожат за мен? Ще се върнат ли да ме търсят?
— Разкажи ми една приказка — повтаря той, седнал на леглото със скръстени крака. Установих, че може да седи и да медитира в тази поза с полузатворени очи часове наред. Това негово спокойствие започва да ми лази по нервите. — Така времето ще мине по-бързо — добавя той.
Нощта мина някак си, дойде ново утро, нови мъчително дълги часове. Запалиха крушката и закуската (още хляб, още месо, още вода) пристигна. Този път се долепих плътно към пода и успях да зърна тъмни панталони и тежки обувки. Лаещ мъжки глас ми заповяда да поема подноса през малката вратичка и аз го направих.