— Не знам приказки — тросвам се аз. Този път очите му ме гледат без притеснение — май че от двамата, аз съм по-притеснената. Погледът му не се откъсва от мен, докато крача из стаята, усещам го като леко докосване по рамото.
— Разкажи ми тогава нещо за себе си. Макар че от това сигурно няма да излезе хубава приказка — казва той.
Въздъхвам и прехвърлям в главата си живота, който Рейвън подреди за Лена Морган Джоунс.
— Родена съм в Куинс. До пети клас учих в общинското училище, после ме прехвърлиха в „Дева Мария“.
Миналата година дойдох в Бруклин и записах последната си година в „Куинси Едуард Фарос“
Джулиан продължава да ме гледа, явно очаква още. Махам нетърпеливо с ръка и добавям:
— Процедурата ми беше през ноември, но ще се явя на зрелостните изпити в края на срока заедно с останалите. Все още не са ми намерили подходящ партньор.
Не се сещам за нищо друго. Лена Морган Джоунс, като всички излекувани, води доста скучен живот.
— Това са факти — свива устни Джулиан. — Това не е история.
— Добре де. — Сядам на леглото, свивам крака под себе си и се обръщам към него. — Щом си такъв специалист, защо ти не ми разкажеш своята приказка?
Очаквам, че ще се ядоса, но той накланя глава назад, надува бузи и изкарва замислено въздуха. Днес раната на устната му изглежда още по-зле — лилава и подута. По брадичката му има зелени и жълти сенки. Но до този момент не се е оплакал нито веднъж — нито за тази рана, нито за другата на бузата.
— Едно време, когато бях много малък, видях двама души да се целуват пред другите — започва бавно и несигурно той.
— Предполагам, че е било на сватба. Тогава се целуват, за да запечатат договора помежду си?
Той поклаща глава.
— Не. Беше на улицата. Имаше протести, те застанаха точно пред централата на СДА и се целунаха. Нямам представа дали са избегнали процедурата, или тя просто не им е подействала.
Бях на не повече от шест години. Те използваха... — Изведнъж се запъва и млъква.
— Какво използваха?
— Езиците си.
Стрелва ме с поглед, но бързо отмества очи. Целувката с език е много по-страшна от обикновената. Тя е гнусен симптом, че болестта е пуснала дълбоки корени в човека.
— Ти какво направи? — навеждам се развълнувано към него въпреки предупредителните звънчета в главата ми. Вълнението идва както от самия факт, че говорим за целувки, така и от това, че Джулиан го споделя с мен.
Устните му потрепват в усмивка.
— Искаш ли да чуеш нещо смешно? В първия момент реших, че той иска да я изяде.
Не мога да се въздържа и се засмивам с глас. И щом започвам, не мога да спра. Насъбралото се през последните четирийсет и осем часа напрежение се излива от гърдите ми и аз се смея толкова силно, че очите ми се насълзяват. Всичко се е обърнало с краката нагоре. Ние живеем в най-смешната страна на света.
Джулиан също се засмива, но веднага примигва и опипва подутата си устна.
— Ох! — вика неволно и това предизвиква у мен още по-бурен смях, който пък разсмива него, което пък е причина за следващото „ох“. Скоро и двамата се кискаме като ненормални. Джулиан има удивително приятен смях — нисък и мелодичен.
— Добре, сега е твой ред — успява да каже той и смеховете най-после затихват.
Но аз искам да чуя всичко докрай.
— Чакай. чакай. Какво стана после?
Все още усмихнат, Джулиан ме поглежда в очите. Забелязвам, че на дясната му буза се е образувала трапчинка, а между веждите му се появява лека бръчка.
— Какво да стане?
— Какво стана с тези двамата? Онези, които се целуваха.
Бръчката се задълбочава. Той тръсва глава и отмества поглед.
— Полицията дойде — съобщава безстрастно, сякаш е ясно какво може да е станало. — Сложиха ги под карантина в „Ривърс“. Доколкото знам, още са там.
Останалият в гърдите ми смях умира изведнъж, сякаш някой ме удря в корема с юмрук. И веднага в главата ми изниква мисълта, че Джулиан е един от Тях. Зомбитата. От враговете. Онези, които ми отнеха Алекс. Става ми гадно, че допреди минута се заливах от смях с него. Че си споделяхме и че ме гледа като приятел, като единомишленик.
Идва ми да повърна.
— Хайде — подканва ме той. — Сега ти разкажи нещо.
— На мен не са ми се случвали такива неща — отсичам злобно с глас, който прилича повече на кучешки лай.
— На всеки му се е случвало нещо. — започва Джулиан, но аз го прекъсвам.
— Не и на мен — почти изплювам и отново скачам от леглото. Цялото тяло ме засърбява и за да изкарам лошата енергия от себе си, започвам да обикалям стаята.