* * *
До края на деня двамата не си разменяме нито дума. Джулиан се опитва на няколко пъти да каже нещо, но аз упорито мълча. Накрая се връщам в леглото, затварям очи и се преструвам, че спя. Но не спя.
В главата ми се въртят едни и същи думи: Трябва да има начин да се измъкнем. Трябва да има начин.
Истинският сън идва много по-късно, когато изключват крушката над главите ни. Истинският сън е като бавно потъване, сякаш се давиш в мъглата. Но скоро се събуждам от силни крясъци. Сядам и отварям уста като риба на сухо. Сърцето ми бие в гърлото толкова силно, че не мога да си поема дъх.
Джулиан крещи от своето легло, от устата му излизат неразбираеми думи. Единственото, което различавам, е „Не“!
— Хей — опитвам се да го събудя аз. Той продължава да бълнува. Сядам в леглото и викам по-силно: — Хей, Джулиан!
Няма ефект.
Протягам се и разтърсвам рамото му в тъмното. Гърдите и ръцете му плуват в пот. Отново го разтърсвам и казвам тихо:
— Джулиан, събуди се.
Най-после той отваря очи, поема дълбоко въздух и веднага се сгърчва, за да избегне докосването ми. Сяда и дъските под него изскърцват. Толкова е тъмно, че едва успявам да различа черната му сянка и извивката на гръбнака му. За момент оставаме неподвижни по леглата си. После от гърлото на Джулиан излиза странен хъркащ звук. Аз лягам и се заслушвам в накъсаното му дишане. Чакам да се успокои.
— Пак ли кошмари? — питам след малко.
— Да — отвръща той след секунда мълчание.
Замислям се. Не знам какво да направя. Част от мен иска да се свие на кълбо и да заспи. Но очите ми не се затварят и мракът наоколо ме потиска.
— Искаш ли да ми разкажеш? — питам го след малко.
— Бях в лабораториите. Около тях имаше висока ограда. Но... как да ти обясня... Оградата беше направена от. човешки тела. Трупове. Около тях се носеха черни облаци от мухи.
— И после? — прошепвам, когато той спира.
Джулиан преглъща шумно.
— Дойде време за моята процедура. Завързаха ме за една маса и ми наредиха да си отворя устата. Двама лекари разтегнаха челюстта ми, а татко. — той също беше там. вдигна един голям казан с бетон. Разбрах, че ще го изсипе в гърлото ми, разкрещях се, опитах се да го отблъсна, но той не спираше да говори, че било за мое добро, за доброто на всички. Бетонът почна да пълни гърлото ми, не можех да дишам.
Гласът му секва. Нещо стяга гърдите ми. За един кратък миг ми се приисква да го прегърна, да го утеша. но това би било ужасна грешка. Споделянето на съня явно успокоява Джулиан и той си ляга отново.
— Аз също имам кошмари — изпускам се ненадейно, но се поправям бързо. — Имах преди де.
Въпреки тъмнината усещам втренчените му в мен очи.
— Искаш ли да ми разкажеш? — повтаря собствените ми думи той.
Спомням си кошмара с мама. Помня как я гледах безпомощно, докато скача от скалата. Досега не съм разказвала на никого за това. Дори и на Алекс. Кошмарите спряха, когато открих, че е жива, че през цялото време са я крили в Криптата, а мен са ме лъгали, че е мъртва. Но напоследък кошмарите ми са свързани с друго. Сега са изпълнени с огън, с Алекс и с онези тръни, които се превърнаха в окови за краката ми и ме свалиха на земята.
— Тогава сънувах кошмари, свързани с мама — казвам аз. Запъвам се леко на думичката „мама“ и стискам палци той да не забележи. — Тя умря, когато бях на шест.
Това също би могло да е истина, защото от шестата си година не съм я виждала и сигурно няма да я видя никога. Дъските на леглото на Джулиан изскърцват отново и когато заговаря,
знам, че се е обърнал към мен.
— Разкажи ми за нея — казва тихо той.
Вглеждам се в тъмнината и ми се струва, че в нея танцуват човешки фигури.
— Тя обичаше да експериментира в кухнята — започвам несигурно.
Не мога да му разкажа кой знае колко. Не мога да му кажа нищо, което ще го накара да ме заподозре. Това не е част от историята на Лена Морган Джоунс. Но разговорът разсейва тъмнината в помещението, затова продължавам:
— Сядах на кухненския плот и я гледах, а тя действаше. Повечето от ястията й отиваха в кофата, но беше забавно и ме караше да се смея. — Спирам за момент и потъвам в спомените си. — Помня, че веднъж направи лютиви палачинки. Не бяха лоши.
Джулиан мълчи. Дишането му се успокоява.
— Тя... обичаше да си играе с мен на разни игри — продължавам аз.
— Наистина ли? — пита той и в гласа му долавям особен тон на страхопочитание.
— Да, и то на истински игри, не само на препоръчаните в книгата „Ш-ш-т“. Обичаше да.
Захапвам долната си устна, за да спра думите.