— Какво стана? — пита момичето, този път малко по-меко.
— Той. той не успя да се измъкне. — Щом чува, че е „той“, момичето ме поглежда разбиращо. Щом сме тръгнали от Портланд заедно, от място, забранено за невалидни, значи между нас е имало нещо повече от приятелство. За щастие не пита за подробности. — Стигнахме заедно до границата. Но там охраната и регулаторите. — Болката отново започва да дълбае в корема ми. — Бяха прекалено много.
Момичето става рязко, взима една от железните кофи за вода в ъгъла и я премества до леглото.
— Дочухме нещо за този случай — казва делово, когато сяда отново. — Говореше се, че някакви избягали от Портланд и цялата полиция била на крак. Голямо преследване било.
— Значи се е разчуло? — поглеждам го аз. Отново се опитвам да седна, но главата ми търси твърдата стена зад мен. — Казват ли какво е станало с. приятеля ми?
Не знам защо питам. И сама знам отговора. Естествено, че го знам.
Видях го целия покрит с кръв, видях ги да приближават към него, да го обграждат като черни мравки, каквито са в съня ми.
Момичето не отговаря, стисва устни на тънка черта и поклаща глава. Няма нужда да казва нищо. Виждам ясно отговора. Виждам го по съжалението в очите му
Змията се разтяга, изпъва се и започва да мята глава. Алекс. Алекс. Алекс. Смисълът на всичко това, причината да пожелая нов живот, надеждата ми за един по-добър свят си отиде, изгоря в пламъците и се превърна на пепел. Край с мечтите ми за щастие и радост.
— Мисля, че. — простенвам и преглъщам надигащата се от корема ми вълна, но тя не иска да се върне, напира към гърлото и колкото и да преглъщам, не мога да я върна.
Момичето въздъхва отново, чувам го да става и да издърпва стола по-далеч от мен.
— Мисля, че... — успявам да промълвя, потискайки желанието да излея кашата обратно навън — сигурно ще.
Цялото ми тяло се разтърсва от силните позиви. Навеждам се и повръщам в оставената до леглото кофа.
— Знаех си, че ще стане така — поклаща глава момичето, става и се скрива в тъмния коридор, но след миг подава глава и казва:
— Между другото, казвам се Рейвън.
— Аз съм Лена — изломотвам и думите ми излизат с нов пристъп.
— Лена — повтаря тя и чука по стената с пръст. — Добре дошла в Пустошта, Лена.
После изчезва и ме оставя с кофата.
След обяд Рейвън се връща и аз отново се опитвам да заситя глада. Този път ям бавно и успявам да задържа кашата. Все още съм много слаба, не мога да стискам купата и Рейвън ми помага да се нахраня. При други обстоятелства щеше да ми е обидно, но сега не усещам срам, нито неудобство. Щом позивите за повръщане спират, ме обхваща пълна неподвижност и апатия, все едно, че са ме заровили във вана с лед.
— Много добре — поклаща одобрително глава тя, изчаква ме да преполовя купата, взима я от ръцете ми и отново излиза от стаята.
Вече съм по-добре, будна и в пълно съзнание, но единственото ми желание е отново да заспя, защото само в съня си мога да се върна при Алекс, да се потопя в един друг свят. Защото в този нямам нищо, нито семейство, нито дом, нито място, където мога да отида. Алекс го няма. Мен също ме няма, сигурно вече са заличили самоличността ми. Не мога дори да плача. Вътре в мен всичко е на пепел. Съзнанието ми върти отново и отново онзи последен момент, когато се обръщам и го виждам да стои зад стената от дим и пламъци. Продължавам в ума си този момент, опитвам се да хвана ръката му и да го издърпам. „Върни се, Алекс!“
Но той не идва и на мен не ми остава нищо друго, освен да потъна в леденостудената вода. Времето ме обгръща и ме затваря напълно в себе си.
Малко по-късно отварям очи, събудена от далечни стъпки, ехо от смях и оживени разговори. Отърсвам се от съня и се съсредоточавам върху тези шумове. Опитвам се да отделя гласовете един от друг, да позная колко души говорят, но успявам да отлича само няколко ниски гласа (на мъже или на момчета), един висок писклив глас на жена и на мъж, който от време на време избухва във весел смях. В един момент чувам Рейвън да казва „Добре де, добре“, но през повечето време гласовете са просто вълни от звуци и тонове, леят се като далечна песен. Разбира се, на такова място момичетата и момчетата сигурно живеят заедно. И може би в това е смисълът? Нали затова са избрали свободата, за да бъдат заедно, да се гледат в очите, да се докосват и обичат. Но всичко това е толкова различно от досегашната ми действителност, че въпреки вътрешното ми разбиране ме хваща страх.
Алекс е единственото момче, което познавам и с което съм говорила истински. За останалите зомбита от другата страна на загражденията с пискливите им гласове и смях като цвилене на кон дори не искам да си спомням. През всичките осемнайсет години, преди да срещна Алекс, съм живяла с пълно доверие в системата, вярвах безпрекословно, че любовта е болест, че трябва да се пазим от нея, че момчетата и момичетата трябва да странят едни от други, за да предотвратят евентуална зараза. Погледи, докосвания, прегръдки — всичко това носи риск от зараза. И въпреки че Алекс ме промени, няма как човек да се отърси изведнъж от всичките си страхове. Просто не става.