— Какво обичаше?
Съзнанието ми изведнъж се разбужда и всичко се връща, целият ми живот, истинският, старият ми живот: паянтовата къща в Портланд, звукът на разбиващи се вълни и миризмата на море; черните стени на Криптата и златистите шарки, които рисува слънцето между дърветата в Пустошта — всички мои превъплъщения, натрупани едно върху друго и заровени дълбоко в мен, за да не може никой да ги открие, излизат на повърхността и изведнъж ме обзема непреодолимо желание да говоря. Мисля си, че ако задържа думите, ще експлодират в мен.
— Взимаше един стар ключ и се преструваше, че отключва врата към други светове. Беше най-обикновен ключ, нямам представа откъде го беше взела, вероятно от някаква гаражна разпродажба, но го пазеше в една червена кутия и го вадеше само при специални случаи. Преструвахме се, че с него преминаваме през различни измерения и различни светове. В един от тях животните имаха хора за домашни любимци; в друг пътувахме, хванати за опашката на падаща звезда. Имаше подводен свят, имаше и един, където всички спяха по цял ден и танцуваха цяла нощ. Сестра ми също играеше с нас.
— Как се казваше тя?
— Грейс — казвам със свито гърло. Знам, че смесвам време, места и животи, но го казвам. Мама изчезна, преди да се роди Грейс, и Грейс беше моя братовчедка, а не сестра. Но въпреки объркването си представям ясно как мама вдига Грейс на ръце и се върти в кръг, носи се из стаята в ритъма на долитащата от старите колони музика. Представям си как трите тичаме по дългите дъсчени коридори и се опитваме да хванем падаща звезда. Отварям уста да продължа, но откривам, че не съм в състояние. Сълзите напират в очите ми и трябва да преглътна няколко пъти, за да ги върна обратно.
Джулиан мълчи дълго. После казва тихо:
— Аз също си въобразявах разни работи.
— Така ли? — казвам със забита във възглавницата уста, за да не чуе как трепери гласът ми.
— Да. Докато бях по болниците. И в лабораториите. — Отново секунда мълчание, после гласът му отново изпълва пространството. — Представях си, че съм си у дома. Разбираш ли, преструвах се, че шумовете идват от другаде. Например звукът от мониторите — „биип, биип, биип“ — прилича на звука от кафемашината вкъщи. Когато чувах стъпки, си казвах, че са на майка ми или на баща ми, въпреки че нито веднъж не излезе така. А за миризмата. знаеш ли, болниците винаги миришат на белина и на цветя. Повече на белина и по-малко на цветя. Когато
я надушех, се успокоявах, че идва от прането на мама.
Клещите в гърлото ми разхлабват хватката си. Сега мога да дишам по-лесно. Мислено благодаря на Джулиан, че не каза нищо за ненормалното поведение на мама, че не ме заподозря и не ми зададе никакви въпроси.
— На погребение мирише по същия начин — вмятам аз. — На белина и на цветя.
— Не обичам тази миризма — казва тихо Джулиан.
Ако не беше толкова добре трениран или малко по-невнимателен, щеше да каже „мразя“. Но няма как да го каже. Омразата е силно чувство, а силните чувства са опасно близо до любовта, любовта пък от своя страна е „амор делирия невроза“, „делириум“, най-зловещата от всички болести. Тя е причината за игрите на въображението, за скритите човешки терзания, за спазмите в гърлото.
Джулиан продължава:
— Представях си също, че съм изследовател. Мислех си какъв ли е животът на други места по света.
Припомням си как го заварих след митинга на СДА: седнал сам в тъмната зала с втренчен поглед в онези непознати и мамещи образи на гори и планини.
— Къде например? — питам с разтуптяно сърце.
Той се колебае за миг.
— Ами... наоколо — казва накрая. — В другите градове на Съединените щати.
Усещам го, че пак ме лъже, но не мога да преценя дали говори за Пустошта, или има предвид други държави: места без огради, където любовта все още съществува и където, ако това, което са ни учили, е истина, досега е трябвало всички хора там да са мъртви.
Джулиан като че ли усеща, че не му вярвам, защото се втурва да ми обяснява:
— Това беше просто детска игра, играех я през дългите нощи по болниците, докато ми правеха изследвания, операции и какво ли не. За да не ме е страх.
Настъпва тишина. Неочаквано усещам трупаните с векове тежки и лишени от въздух пластове от пръст, бетон и камъни над главите ни и ми става мъчно. Поемам въздух и се опитвам да преодолея безрадостното чувство от мисълта, че ще останем тук заровени завинаги.
— А сега страх ли те е? — обръщам се към Джулиан.
Той се запъва за момент, после казва искрено:
— Щях да се страхувам много повече, ако бях сам.
— Аз също — казвам, изпълнена с разбиране и съчувствие. — Джулиан?