— Да?
— Дай ми ръката си.
Не знам защо я искам. Може би защото не виждам лицето му. В тъмното ми е много по-лесно да общувам с него.
— Защо?
— Просто я подай.
Чувам, го да се премества към мен и да ми подава ръка. Протягам своята и я улавям. Неговата е хладна, суха и широка. Стискам я лекичко и тя потръпва.
— Мислиш ли, че сме в безопасност? — пита ме той. Гласът му е дрезгав.
Не знам дали говори за делириума или си мисли за нашия затвор тук, под земята, но ме оставя да сплета пръсти в неговите. Сигурна съм, че досега никой не му е държал ръката, защото минава време, преди да отвърне на жеста ми.
— Всичко ще бъде наред — успокоявам го бързо, въпреки че не съм сигурна в това. Но щом го казвам, той повтаря действията ми и стиска ръката ми, което ме изненадва. Вероятно инстинктът кара човека да действа по определен начин, дори и никога преди това да не е правил така. Оставаме ръка за ръка в тъмното и след малко дишането му става по-бавно и по-дълбоко. Аз също затварям очи и си представям носещи се бавно към брега морски вълни. Не след дълго заспивам и сънувам, че с Грейс се качваме на една въртележка, кончетата тръгват бавно в кръг, но след минута вече галопират във въздуха, а ние летим с тях и се смеем.
тогава
Времето се задържа меко цели три дни. От гората се носи симфония от звуци: пукане, шумолене, падане на ледени висулки. Докато вървим между дърветата и търсим горски плодове, дупки на животни и удобни за ловуване места, едрите и блестящи като диаманти капки почукват по главите ни. Въздухът трепти на слънцето и настроението става празнично, сякаш пролетта наистина е дошла, макар да знаем, че затоплянето е временно. Единствено Рейвън не се радва с нас.
Сега правим само едно — търсим храна. На третата сутрин Рейвън ме вика да проверим заедно капаните. Всеки път, когато капанът се оказва празен, тя ругае тихо под носа си. Животинките са се скрили вдън земя.
Но преди да стигнем до последния капан, разбираме, че вътре има нещо, и тя забързва крачка. По килима от листа се чува истерично драскане и до нас достига отчаяно цвърчене. Един голям заек е заклещил задния си крак между металните зъбци на капана.
Рейвън клика и вади от торбата голям остър нож, с петна от ръжда, и аз веднага си представям, че са от стара засъхнала кръв. Знам, че ако оставим заека тук, ще се дърпа и върти, докато откъсне крака си, и много скоро ще стане храна на някой хищник или, което е по-вероятно, ще умре бавно от глад, но въпреки това не искам да видя какво прави Рейвън с него. Разбирам, че му прави услуга, като му помага да умре бързо, но просто не мога да вдигна очи. Досега не бях ходила на проверка на капаните. Нямам сърце за тази работа. Рейвън се замисля за момент, после ми връчва ножа. — Ето, направи го ти.
В никакъв случай не ми го дава, защото я е страх. Тя ловува непрекъснато. Просто е решила, че е време за поредния урок.
Ножът ми се струва ненормално тежък. Поглеждам към беснеещия заек.
— Аз... няма да мога. Досега никога не съм убивала.
Погледът на Рейвън реже като нож.
— Значи е време да се научиш.
Тя слага ръце върху гърчещия се заек — едната на главата му, другата на корема, и го обездвижва. Горкото животинче навярно си мисли, че тя иска да му помогне, и спира да се върти, но аз чувам накъсаното му дишане.
— Не ме карай — казвам аз, засрамена, че трябва да я моля, и ядосана, че го правя.
Рейвън се изправя.
— Ти май отново не схващаш, нали? — сопва ми се тя. — Това не е игра, моето момиче. И не свършва тук. Няма да свърши и когато стигнем, където сме тръгнали. Това, което се случи. — Тя не довършва, после тръсва глава. — За нас вече няма място тук. Не и преди нещата да се променят. Ще ни преследват. Ще бомбардират лагерите ни, ще палят горите. Границите ще се разширяват, градовете ще растат и няма да има Пустош. Няма да има кой да се бори, защото няма да има за кого да го прави. Разбираш ли това?
Аз мълча. Вътре в мен плисва гореща вълна, изгаря вътрешностите ми и ми се завива свят.
— Аз няма да бъда винаги до теб, за да ти помагам — завършва тя и коленичи в калта. Разтваря козината на заека с пръсти, открива розовата плът на врата му, където пулсира голяма артерия, и посочва с пръст: — Ето тук. Хайде, направи го.
Идва ми наум, че животинчето в ръцете й е точно като нас: хванато в капан, прогонено от собствения му дом, то отчаяно се бори за живота си, за още няколко сантиметра пространство. Изведнъж целият ми гняв и отчаяние се обръщат към Рейвън. Мразя я заради нейните лекции, заради упорството й, заради увереността й, че да блъснеш човека в стената и да продължиш да го