удряш, докато го принудиш да ти отвърне, значи да му помогнеш.
— Не мисля, че е игра — отвръщам, едва сдържайки насъбралата се в гърдите ми ярост.
— Какво? — примигва объркано тя.
— Защо си мислиш, че единствена ти знаеш какво трябва да се прави? — Стискам ръце в юмруци, хванала здраво ножа в едната. — Че само ти знаеш какво е загуба и само ти имаш право да се ядосваш. Все ти знаеш, все ти можеш.
Спомням си Алекс и я мразя още повече за това, че върна спомена. Мъката и гневът се надигат в мен като черна мъгла.
— Не мисля, че единствено аз знам какво е загуба — казва тя. — Всички сме изгубили по нещо. Така върви светът сега, нали? Дори и в Зомбиленд. Може би там губят дори повече.
Тя впива поглед в мен. Колкото и да стискам юмруци, не мога да спра да треперя.
Рейвън продължава тихо, но настойчиво:
— Ето още един урок за теб: ако искаш нещо само за себе си, знай, че го отнемаш от някой друг. Това също е правило. За да живее нещо, друго трябва да умре.
Дъхът ми спира. За миг светът около мен престава да се върти, просто изчезва и остават само тишината и очите на Рейвън.
— Но ти знаеш добре това, нали, Лена? — Тя не повишава глас, но думите й ми действат като шамар. Кръвта забива в слепоочията ми, гърдите ми се свиват от остра пареща болка. Мислено започвам да повтарям: „Не го казвай, не го казвай, не го казвай“, и потънала в тъмните тунели на очите й, стигам до онази ужасна нощ на границата, когато пламъците промениха цвета на познатия ми свят.
— Не беше ли тръгнала да пресичаш границата с още някого? — продължава Рейвън. — Тогава чухме, че с теб имало и друг... — Казва го, сякаш току-що си е припомнила, макар че е знаела, виждам го в очите й, знаела го е от самото начало. И цялата насъбрана в гърдите ми омраза и ярост изригват толкова бързо, та ми се струва, че ще ме удавят. — Името му беше Алекс, нали?
Преди да помисля, вече летя към нея. Ножът е в ръката ми, аз го вдигам високо, готова да го забия в гърлото й, да я изкормя и да я оставя на дивите зверове.
В мига, когато се приземявам върху нея, тя ме удря в ребрата и аз губя равновесие. Лявата й ръка хваща дясната ми китка, насочва я надолу и забива ножа дълбоко в гърлото на заека, точно там, където ми бе показала. Викам от изненада. Ножът все още е в ръката ми и тя стиска пръсти около юмрука ми, за да го задържи там. Животното подскача веднъж и застива. За миг ми се струва, че чувам сърцето му да бие под пръстите ми в бърз ритъм. Телцето му още е топло, но от раната изригва малък фонтан от кръв.
Двете сме толкова близо една до друга, че усещам дъха й и миризмата на пот по дрехите. Опитвам се да се отскубна от нея, но тя затяга хватката си.
— Не ми се сърди — казва в лицето ми. — Не аз го направих.
И за да подчертае думите си, натиска по-силно ръката ми. Ножът влиза още един сантиметър в плътта на заека и около острието му започват да извират червени балончета.
— Майната ти! — викам аз. Гърлото ми се свива и думите излизат с мъка от него. Неочаквано избухвам в сълзи, плача за пръв път, откакто съм в Пустошта; за пръв път след смъртта на Алекс. Гневът ми се стопява, изместен от жал за това тъпо наивно животно, което тича, без да погледне къде стъпва, и дори след като крачето му се хваща между зъбите на капана, продължава да вярва, че може да се отърве.
— Съжалявам, Лена, но животът е такъв — прошепва Рейвън и, изглежда, наистина съжалява. Погледът й омеква и изведнъж забелязвам колко е уморена. Сигурно е уморена отдавна. Уморила се е от този живот на години и години дебнене, убиване и разкъсване, за да
може да оцелее.
Тя става и ловко освобождава заека от капана му. Изважда ножа от него, избърсва го в земята и го мушва в колана си. После окачва краката му за желязната халка на раницата си. Главата му увисва надолу и започва да се поклаща като махало. Рейвън прави една крачка, обръща се и ме поглежда в очите.
— Сега сме сигурни, че ще живеем още един ден — казва доволно, обръща се и тръгва напред.
Веднъж четох, че имало някаква гъба, която расте по дърветата. Прилепва към системата, която носи вода и храна от корените към клоните, и скоро я превзема напълно. Не след дълго гъбата, и само гъбата, започва да пренася вода, хранителни вещества и всичко необходимо за оцеляването на дървото. В същото време го разяжда отвътре и постепенно го превръща в гнила плът.
Ето това е омразата. Тя те храни и в същото време те разлага отвътре. Влиза надълбоко, притиска те и те превзема напълно.
Омразата е висока кула. Аз започнах да градя своята тук, в Пустошта, да издигам високите й стени и да се изкачвам по тях.