сега
Един лаещ глас ме събужда:
— Подносът!
Сядам в леглото и виждам, че Джулиан е при вратата. Застанал е на колене и лакти, както стоях вчера аз, и се опитва да види нещичко от похитителя.
— Кофата!
Това е следващата команда. Отдъхвам си и поглеждам със съчувствие към Джулиан, когато вдига пълната кофа от ъгъла и из стаята се разнася остра миризма на урина. Вчера я ползвахме подред и той ме накара да се закълна, че ще държа очите си затворени, че няма да се обръщам и в допълнение ще си тананикам. Когато дойде моят ред, го помолих единствено да се обърне, но той затвори очи и започна да си пее. Има ужасен глас, не може да хване и един правилен тон, но пя силно и бодро, сякаш не съзнава, че пее лошо или не му пука. Песента ми беше непозната, някакво припяване като част от детска игра.
През вратичката влиза нов поднос, а след него — чиста кофа. После затварят и стъпките се отдалечават. Джулиан става и идва при мен.
— Видя ли нещо? — питам го аз, въпреки че знам отговора. Гърлото ми е пресъхнало и се чувствам доста неловко. Снощи споделих прекалено много. Явно и двамата сме прекалили, защото забелязвам, че погледът на Джулиан отново бяга от мен.
Разделяме си мълчаливо храната — този път има купичка с фъстъци и парче хляб — и ядем в пълна тишина. Струва ми се някак неловко да седим толкова близо един до друг под ярката светлина на електрическата крушка, затова ставам и дъвча фъстъците, измервайки стаята с крачки. Въздухът трепти от напрежение, каквото нямаше преди, и аз обвинявам Джулиан за това, не че имам някакво основание. Но все пак именно той ме накара да се разприказвам снощи, а не трябваше да го прави. От друга страна, аз бях тази, която протегна ръка към неговата. Сега това ми изглежда невъзможно.
— Цял ден ли ще крачиш така? — пита той. Говори със запъване и това ми подсказва, че и той усеща напрежението.
— Като не ти харесва, не гледай — тросвам се аз.
Отново настъпва мълчание. Той го нарушава:
— Баща ми скоро ще ме измъкне оттук. Сигурно всеки момент ще плати.
Омразата отново надига глава. Не може да не се досеща, че на света няма нито един човек, който би се погрижил за мен. Не може също да не разбира, че когато похитителите, които и да са те, го освободят, аз ще бъда убита или оставена тук да изгния. Но не казвам нищо. Изкачвам стръмните гладки стени на кулата, после слизам надолу и се затварям дълбоко в основата й. Издигам каменна стена между нас.
Часовете тук са плоски и кръгли — дискове от сиви пластове, които се трупат един върху друг, и вкусът им е възкисел като дъха на гладен човек. Точат се толкова бавно, че ти се струва, че не помръдват. Но трупайки се, притискат всичко надолу, надолу, надолу.
Изведнъж светлината угасва без никакво предупреждение и ние отново потъваме в мрак. Облекчението ми е толкова голямо, че граничи с радостта: успях да изкарам още един ден. В тъмното част от неудобството ми изчезва. През деня с Джулиан седяхме като на тръни и не смеехме да се погледнем, но сега, когато го чувам да сяда в тъмното на леглото си, се усмихвам, защото мисълта, че ни делят само две-три крачки ми харесва. Присъствието му ми вдъхва спокойствие. Дори и тишината сега звучи по друг начин — по-мека, по-приятелска.
— Спиш ли? — пита ме след малко той.
— Не още.
Чувам го да се обръща с лице към мен.
— Искаш ли да ти разкажа още една приказка?
Кимам, макар да знам, че не може да ме види. Но той явно взима мълчанието ми за съгласие.
— Веднъж се появило много страшно торнадо — започва, спира за момент и вмъква: — Между другото, това не е истинска история.
— Разбрах — казвам и затварям очи. Представям си, че съм в Пустошта, очите ме болят от дима на запаления огън, около който сме налягали, и гласът на Рейвън долита до мен през мъглата.
— Едно малко момиченце на име Дороти спяло в креватчето си, когато торнадото вдигнало във въздуха цялата къща и я завъртяло нагоре към небето. Когато се събудила, Дороти се оказала на непозната земя. Там живеели малки хора, управлявани от зла вещица. Къщата паднала върху вещицата и я премазала. Малките хора били много благодарни на момиченцето и му подарили чифт вълшебни чехли.
Разказът прекъсва изведнъж.
— И какво станало после? — нарушавам тишината.
— Не знам — отвръща той.
— Как така не знаеш?
Той се размърдва в тъмното.
— Само толкова успях да прочета — обяснява. — Останалото не можах.
Изведнъж отварям очи.
— Значи не си я съчинил ти.