Колебае се за миг, после казва тихо:
— Не съм.
— Никога не съм чувала тази история. Не си спомням да сме я учили в училище — казвам предпазливо.
В заградените градове са разрешени много малко приказки, и то с цел пропаганда; в програмата ни няма повече от две-три, а понякога и нито една. Ако не съм я чувала, има голяма вероятност да не е от одобрените.
Джулиан се закашля.
— Не сме. Защото не е от одобрените. — И добавя след кратка пауза: — Тя е забранена.
Изведнъж настръхвам.
— Откъде изнамери тази забранена приказка?
— Баща ми познава много важни хора. Чрез СПА. Разни държавници, свещеници, учени. И има достъп до различни неща... тайни документи и други, които датират още от старото време. От дните на болестта.
Мълча и слушам. Чувам го да преглъща, преди да продължи.
— Когато бях малък, баща ми имаше кабинет. всъщност има два кабинета. Единият е обикновен, където пишеше всички неща за СДА. С брат ми му помагахме, по цели нощи сгъвахме листовки и диплянки. Не е ли смешно? И досега в полунощ ми мирише на хартия.
Споменаването на брат му ме изненадва. Досега не съм чувала да се говори за брат, никога не съм виждала снимката му по митингите на СДА, нито съм чела за него в „Уордс“, местния вестник. Но не повдигам въпроса, не искам да го прекъсвам.
— Другият кабинет беше винаги заключен. Баща ми не разрешаваше на никого да влиза вътре и криеше ключа за него. Но... — чувам отново скърцането на нара му — един ден успях да видя къде го държи. Беше късно вечерта. Всички мислеха, че съм заспал, но аз излязох от стаята си да пия вода и го видях от площадката на стълбището. Отиде до библиотечния шкаф в коридора. На най-горния рафт държим малка порцеланова статуя на петел. Видях как повдига врата му и пъха ключа вътре. На следващия ден заявих, че не ми е добре, и те ме оставиха у дома. Когато мама и татко излязоха за работа, а брат ми тръгна към спирката на училищния автобус, слязох долу, извадих ключа от петела и отключих втория кабинет. — Смее се нервно. — През целия си живот не съм бил толкова изплашен. Ръцете ми трепереха толкова силно, че три пъти изпусках ключа, преди да го вкарам в ключалката. Не знам какво съм си представял, че ще открия вътре, може би трупове или заключени Невалидни.
Изтръпвам както всеки път, когато чуя тази дума, но после си налагам спокойствие и я оставям да отшуми от главата ми.
Той се засмива отново.
— Направо ми идеше да се разплача, когато най-после отворих вратата и видях онези натрупани книги. Какво разочарование! Но после забелязах, че не бяха обикновени книги. Нямаха нищо общо с онези, които четяхме в училище и в църквата. Тогава си дадох сметка, че сигурно са от забранените.
Изведнъж в мен нахлуват дълбоко заровени в паметта ми спомени. Виждам се в онзи ден, когато влязох за пръв път в дома на Алекс и спрях пред десетките книги със странни заглавия и проблясващи на пламъка на свещта позлатени гърбове. Тогава научих думата „поезия“. В библиотеките с позволени книги всяка една служи за обучение. Тя е там с някаква цел. Забранените книги са много по-различни. Някои от тях са като мрежа: можеш да видиш себе си в тях, но само бегло, в най-далечните и тъмни ъгълчета. Други са като балони, устремени нагоре към небето — затворени в себе си, недосегаеми, но въпреки това е красиво да ги гледаш.
А трети — най-хубавите — са врати към други светове.
— След това свикнах да се промъквам там всеки път, когато останех сам вкъщи. Знаех, че е лошо, но не можех да спра. Имаше и музика, съвсем различна от одобрената в Комисията по изкуствата. Не знам дали ще ми повярваш, Лена, но текстовете са пълни с лоши думи, най-много за делириума. но не са неприятни. Нали знаеш какво ни учат? Че по онова време всички са били нещастни. Защото всички са били болни. — Той прекъсва за момент, после започва да пее тихичко: „Всичко, което ни трябва, е любов. “
Отново потръпвам. Странно е да чуя тази дума, произнесена на глас. Джулиан се умълчава за момент. После продължава още по-тихо:
— Можеш ли да си представиш? Всичко, което ни.
Гласът му секва, сякаш чак сега осъзнава колко близо сме един до друг, и се отдръпва бързо към другия край на леглото си. В тъмното фигурата му прилича на сянка.
— В крайна сметка баща ми ме хвана. Тъкмо бях започнал да чета онази история, за която ти разказах. Книгата се нарича „Вълшебникът от Оз“. Никога не съм го виждал толкова ядосан. Обикновено е спокоен, нали знаеш, благодарение на процедурата. Но онзи ден той ме завлече в хола и ме би толкова много, че изгубих съзнание.
Казва го с равен тон, без емоции, а на мен стомахът ми се свива от омраза към баща му и към всички като него, всички, които проповядват солидарност и святост, но в домовете си, в сърцата си са побойници и насилници.