— Каза ми, че веднъж завинаги ще ме научи какво причиняват забранените книги — казва замислено той. На следващия ден получих първия си припадък.
— Съжалявам — прошепвам в тъмното.
— Не го обвинявам — продължава бързо Джулиан. — Лекарите казаха, че припадъкът е спасил живота ми, защото когато ме отведоха в болницата, откриха тумора в главата. А и той не го направи нарочно, просто се опитваше да ми помогне. Да ме предпази, нали разбираш?
Сърцето ми се свива от жал и макар че си замълчавам, поглеждам в себе си и търся онези гладки стени на кулата на омразата, представям си как изкачвам стъпалата им догоре, прицелвам се в бащата на Джулиан, мятам мълния и го гледам как се гърчи в пламъци.
Минава известно време, преди Джулиан да ме попита:
— Мислиш ли, че съм лош човек?
— Не — успявам да произнеса, измъквайки думата през свитото си от злоба гърло.
Млъкваме отново и за няколко минути дишаме едновременно в синхрон. Интересно ми е дали Джулиан забелязва тази подробност.
— Така и не разбрах защо тази книга е била забранена — обажда се след малко той. — Сигурно лошата част идва после, след вещицата и обувките. Все се питам какво става в забранената част. Странно как някои неща остават в теб завинаги.
— Спомняш ли си някоя от другите прочетени приказки? — питам аз.
— Не. Не си спомням и песните. Само това изречение: „Всичко, което ни трябва, е любов“ — повтаря той.
Отново притихваме и аз постепенно се унасям в сън. Виждам се да вървя покрай сребристата лента на лъкатушещата между дърветата на гъстата гора река с искрящи на слънцето обувки, сякаш са направени от златни монети...
Минавам под един клон и листата му се заплитат в косите ми. Вдигам ръка да ги махна и усещам топли пръсти.
Отварям широко очи. Ръката на Джулиан кръжи на сантиметър от главата ми. Прехвърлил се е на близкия ръб на леглото си и се е приближил толкова, че усещам топлината на тялото му
— Какво правиш?
Сърцето ми започва да бие като чук в гърдите. Треперещата му ръка остава да витае над дясното ми ухо.
— Извинявай — шепне той. — Аз.
Не мога да видя лицето му Той е просто една дълга извита на дъга неподвижна сянка, изваяна от тъмно полирано дърво.
— Имаш много красива коса — прошепва накрая той.
Гърдите ми се свиват болезнено. В стаята става невероятно горещо.
— Може ли. — Пита ме толкова тихо, че едва го чувам и кимам, защото гърлото ми се е свило така, че нямам глас да му отговоря.
Ръката му изминава бавно последния сантиметър. Докосва ме и аз чувам отново онази кратка въздишка, въздухът излиза бързо от гърдите му и цялото ми тяло застива в горещата прегръдка на тиха експлозия, сякаш в мен се ражда бяла звезда. Той прокарва пръсти по косата ми и аз се отпускам, започвам отново да дишам, усещам животът да потича във вените ми. Става ми хубаво и не знам как, но разбирам, че всичко ще се оправи. Джулиан продължава да гали косата ми, навива я между пръстите си, вдига я нагоре и я оставя да падне на възглавницата — и този път, когато затварям очи и виждам блестящата сребърна река, влизам в нея и я оставям да ме понесе надолу и надалеч.
На сутринта се събуждам и първото нещо, което виждам, са очите на Джулиан. Той седи на ръба на леглото си и ме гледа. Когато вижда, че отварям моите, мигом се обръща на другата страна, но не достатъчно бързо, че да не го видя. Засрамвам се, ядосвам се, но едновременно с това ми става приятно. Единствената ми тревога е, че не знам дали не съм казала нещо насън. Понякога повтарям името на Алекс, а тази нощ той присъстваше в съня ми. Не си спомням какво точно сънувах, но се събудих с онова чувство, което само Алекс поражда в мен, чувството, че някой е бръкнал в гърдите ми, извадил е сърцето и е оставил там празна дупка.
— Откога си буден? — питам притеснено.
На светло стаята отново започва да жужи от напрежение и неудобство и аз съм готова да приема, че миналата нощ е била сън. Джулиан зарови пръсти в косите ми. Джулиан ме докосна. Аз го оставих да ме докосне.
И това ми хареса.
— От известно време — отговаря той. — Не можах да заспя.
— Пак ли кошмари? — питам аз.
Въздухът в стаята е гъст, може да се реже с нож.
Всяка дума изисква огромно усилие.
— Не — отговаря ми той.
Очаквам да каже още нещо, но тишината заема пространството между нас.
Сядам в леглото. В стаята е горещо и мирише толкова лошо, че ми се завива свят. Замислям се какво да кажа, за да разсея напрежението.