Но Джулиан ме изпреварва:
— Как мислиш? Дали ще ни убият?
Чувството за неловкост веднага изчезва. Днес с него сме на една страна.
— Не — отвръщам с повече увереност, отколкото чувствам. Сигурността ми се изпарява с всеки изминал ден. Ако те — Лешоядите — са отвлекли Джулиан, за да вземат откуп, не трябваше ли досега да са го получили? Представям си Томас Файнман, полираните копчета за ръкавели и полираната му сияйна усмивка. Виждам го да бие деветгодишния си син до безсъзнание.
Нищо не му пречи да откаже да плати. Мисълта се загнездва в съзнанието ми, съмненията започват да ме човъркат, но аз се опитвам да се абстрахирам от тях.
Мисълта за Томас Файнман ми напомня за две неща.
— На колко години е брат ти сега? — питам аз.
— Какво?
Той се изправя и се обръща с гръб към мен. Сигурна съм, че ме е чул, но повтарям въпроса и виждам как гърбът му се сковава и по него преминават невидими тръпки.
— Той умря — казва неочаквано.
— Но как? — примигвам аз. — Как се случи?
И Джулиан отново изплюва думата „инцидент“.
Виждам, че му е неудобно и не му се говори за това, но не искам да зарежа темата.
— Какъв инцидент?
— Беше преди много време — казва кратко той и изведнъж се нахвърля срещу мен. — Защо питаш? Какво те интересува това? Аз не знам нищо за теб и не любопитствам. Не те притеснявам с въпроси.
Избухването му ме сащисва дотолкова, че забравям да му отговоря, но вече съм навлязла прекалено надълбоко и вместо да потърся спасение в мълчанието и спокойствието на Лена Морган Джоунс — спокойствието на излекуваните, на ходещите зомбита, — се опитвам да го укротя:
— Просто съм любопитна. Не е необходимо да ми отговаряш.
За секунда ми се струва, че виждам в очите му да пробягва страх, да проблясва там като предупреждение, но той изчезва бързо и на негово място се настанява строгият поглед на баща му. Джулиан кима любезно, става и започва да крачи из стаята. Не знам защо, но гневът му ми доставя някакво извратено удоволствие. В началото беше толкова спокоен, че ме плашеше. Да го видя да реагира като нормален човек е истинско облекчение за мен. Тук, под земята, защитните механизми и тъпите лозунги СДА не означават нищо.
И изведнъж отново се оказваме на противоположни страни. Аз се оттеглям в себе си и търся сигурност и уют в каменната тишина на стаята. Така е правилно. Така трябва да бъде.
Не трябваше да му позволявам да ме докосва. Не трябваше да го оставам дори да ме доближи. Извинявам се безгласно: „Съжалявам!“ Обещавам вече да бъда по-внимателна. Край на гафовете. Но не съм сигурна на кого говоря: на Рейвън ли, на Алекс ли или на двамата.
Днес водата не пристига, нито храната. По-късно същата сутрин атмосферата неочаквано се променя. Появяват се звуци, различни от капещата някъде вода, и странният подземен въздушен поток. Джулиан ме поглежда — за пръв път през последните няколко часа.
— Чуваш ли... — започва, но аз слагам пръст на устните си, за да го накарам да млъкне.
В коридора отекват гласове и тежки стъпки. Не от един човек, а от няколко. Сърцето ми забързва и аз се оглеждам инстинктивно наоколо, търсейки нещо, което мога да използвам за оръжие. Но освен кофата стаята е абсолютно празна. Вече опитах да развъртя металните крака на нара, но без успех. Раницата ми е в другия край на стаята и тъкмо когато решавам да се спусна към нея — все пак по-добре с калпаво оръжие, отколкото без никакво, — ключалката изщраква, вратата се отваря и двама Лешояди влизат в стаята. И двамата са с пушки.
— Ей, ти! — Един от тях, мъж на средна възраст със светлоруса коса и най-бялата кожа на света, насочва дулото на пушката си към Джулиан. — Тръгвай.
— Къде отиваме? — пита Джулиан, въпреки че е повече от ясно, че няма да получи отговор. Той става и прилепва ръце до тялото си. Гласът му е стабилен, не трепери.
— Искаме да ти зададем няколко въпросчета — отвръща белият и се усмихва. Венците му са черни, а зъбите пожълтели. Носи дебели панталони в свят каки и старо военно сако, но няма съмнение, че е Лешояд. На лявата му ръка се вижда избелял отпечатък от татуировка. Той пристъпва навътре и започва да обикаля около Джулиан като чакал около своята жертва. Кръвта във вените ми се смръзва. На врата му има белег от процедурата, но е в ужасно състояние. Трите точки са огненочервени, като рани, а между тях е татуиран черен триъгълник. Преди години процедурата е била много по-рискова отсега и като малка съм чувала много истории за хора, които не са се излекували след нея, а са полудели, мозъкът им е умрял или са станали жестоки и безмилостни, неспособни да почувстват каквото и да било към когото и да било.