Опитвам се да овладея надигащата се в гърдите ми вълна на паника и притискам гърди, за да успокоя сърцето си. Вторият Лешояд е момиче на възраст, близка до тази на Рейвън. То се е облегнало на вратата така, че да блокира възможния изход за бягство. Виждам, че е по-високо от мен, но е по-слабо. Лицето му тежи от пиърсинги. Преброявам по пет ринга на всяка вежда, множество камъчета по брадичката и челото, а на носа си има пръстен, който прилича на сватбена халка. Не искам да знам откъде го има. В падналия ниско на хълбоците му колан има препасан пистолет. Опитвам се да изчисля колко време ще му трябва да го извади оттам и да го насочи в главата ми.
Очите на момичето срещат моите и то явно успява да разгадае намеренията ми, защото процежда през зъби:
— Не си го и помисляй.
Говори странно, доста неясно, но когато отваря широко уста в прозявка, разбирам защо. Целият му език блести от метал — метални топчета, халки, жички, и всичко това се мотае около езика му. Като че е глътнала парче бодлива тел.
Колебанието на Джулиан трае по-малко от миг. Той става с достойнство и тръгва спокойно към вратата. Обръща се настрани и с грациозно движение минава между металното момиче и албиноса, като че ли отива на пикник.
Не поглежда нито веднъж към мен. Вратата след него се затваря, ключалките се връщат по местата си и аз оставам сама.
Чакането е истинска агония. Цялата горя отвътре, като че в мен има пожар, гладна съм, жадна и останала без сили, но продължавам да крача из стаята. Не мога да спра. Опитвам се да не мисля за Джулиан. Нямам представа какво става с него. Може би са платили откупа и ето че го освобождават. Но начинът, по който онзи албинос се усмихна и каза: „Искаме да ти зададем няколко въпросчета“, изобщо не ми хареса.
Докато живеех в Пустошта, Рейвън ме научи да разпознавам знаците, където и да се намирам. Научих се да се ориентирам по плесените върху дърветата, по дълбочината на корените на тревите, по цвета на пръстта под краката ми. От нея знам, че промяната на обстановката — например място с избуяла трева на сравнително беден на зеленина терен — може да означава, че там има вода. Внезапното затишие обикновено показва, че наблизо има голям хищник. А където има по-голямо струпване на животни, значи има повече храна.
Появата на Лешоядите е промяна на обстановката и тази промяна не ми харесва.
За да си намеря някаква работа, започвам да вадя нещата от раницата си и да ги подреждам обратно вътре. Когато свършвам, я разопаковам отново, изсипвам всичко на земята и се вглеждам в съдържанието й, сякаш тъжната колекция там може да се окаже особен йероглиф, който би придал нов смисъл на нещата. Две парчета шоколад. Тубичка с грим. Една празна бутилка от вода. Книгата „Ш-ш-т“ Чадър. Ставам, правя един кръг из стаята и сядам отново. Струва ми се, че от другата страна на стената долавям приглушен говор, но си казвам, че е игра на въображението.
Взимам книгата „Ш-ш-т“ в скута си и я прелиствам разсеяно. Все още знам псалмите и молитвите вътре, но думите ми са далечни и значението им е неразгадаемо. Като че ли се завръщаш някъде, където не си бил от детството си, и намираш всичко някак си дребно и лишено от предишното очарование. Напомня ми на онази рокля, която Хана носеше всеки ден, когато бяхме в първи клас и която изрови от тавана след десетина години. Бяхме у тях, беше ни скучно и когато я намерихме, тя се смя дълго, повтаряйки: „Не мога да повярвам, че съм била толкова малка“.
Изведнъж цялото тяло ме засърбява. Споменът изглежда толкова далечен, толкова невъзможен, в онова време, когато живеех в стая с килим, когато се мотаехме с дни и безделничехме, забавлявайки се единствено с компанията на другата. Тогава не осъзнавах каква привилегия е да скучаеш с приятелката си с дни и да пилееш времето си.
Докато прелиствам книгата, забелязвам, че една от страниците е подгъната. Спирам и виждам, че няколко параграфа са дебело подчертани. Откъсът е от Двайсет и втора глава, „История на обществото“:
Имайки предвид колко дълго обществото е тънело в невежество, можем да предположим колко дълго е царствала заблудата; цялата тази глупост се е превърнала в необходимост, а болестта в нравствена ценност (изборът се е приемал за свобода, а любовта за щастие), и така човек е бил лишен от възможността да избяга от порочния кръг.
Думите „ти“, „трябва“ и „да избягаш“ са подчертани по-дебело. Прехвърлям още няколко глави и откривам друга прегъната страница. На нея има оградени с молив думи, на пръв поглед съвсем хаотично. Целият пасаж гласи: