Инструментите на здравото общество са послушание, съгласие и себеотдаване.
Отговорността се разпределя поравно между държавата и гражданите на обществото. Отговорността е в теб.
Някой (Так? Или Рейвън?) е оградил четири думи в текста: „Инструментите са в теб“.
Прелиствам и проверявам внимателно всяка страница до края на книгата. Не знам как, но те са знаели, че това ще се случи. Знаели са, че може... че ще бъда отвлечена. Сега разбирам защо Так толкова настояваше да взема книгата „Ш-ш-т“. Оставил ми е послание в нея. В гърдите ми се надига вълна на благодарност. Не са ме забравили. Не са ме изоставили. До този момент не осъзнавах колко изплашена съм била. В новия си живот си нямам никого, освен Так и Рейвън. През изминалата година те станаха моето семейство. Бяха ми приятели, родители, брат и сестра и мои учители.
Откривам още една маркирана страница. До Трийсет и седми псалм е нарисувана голяма звезда.
Пред дъжд и вятър, буря, ураган;
Ще скрия в себе си покоя;
Топъл кален, тежък, сух;
Ще бъде твоят щит и твоето оръжие.
Изчитам няколко пъти псалма и въздъхвам разочаровано. Надявах се да открия закодирано съобщение, но не виждам нищо зад реалното значение на думите. Може би Так е искал да ме посъветва да запазя спокойствие. Или звездата е изрисувана по-рано и няма нищо общо с моите хора. Или съм разбрала всичко погрешно и отбелязаните думи са на случаен признак.
Но не. Так ми даде книгата, защото е знаел, че може да ми потрябва. Двамата с Рейвън са толкова пунктуални! При тях никога нищо не е случайно. Когато живееш на ръба на острието, няма място за необмислени движения.
„През дъжд и вятър, буря, ураган. “
Дъжд.
Чадърът на Так. Той ми го набута в ръцете и настоя да го взема, въпреки че небето беше
ясно.
Взимам с треперещата си ръка чадъра, поставям го на коленете си и започвам да го изследвам с поглед. Почти веднага забелязвам тясна цепка — незабележима, ако човек не търси нещо такова, — която минава през цялата дължина на дръжката. Пъхам нокът в нея и се опитвам да я отворя, но не успявам.
— По дяволите! — викам високо и изведнъж ми става по-добре.
— По дяволите, по дяволите, по дяволите!
И всеки път, когато ругая, се опитвам да разделя дръжката на две, но дървото си остава цяло, гладко и полирано.
— По дяволите! — почти рева от натрупалото се заради чакането напрежение. Запращам чадъра в стената, той пада на земята, дръжката се разделя на две и отвътре се подава острие на нож. Изваждам го от кожения калъф и познавам един от ножовете на Так. Дръжката му е извита, издялана от кост, и острието е като бръснач. Веднъж видях Так да разпорва цяла сърна с него. Разрезът беше прав, започваше от гърлото и стигаше чак до опашката. Сега металът е толкова чист и лъскав, че мога да се огледам в него.
Внезапно от коридора се разнася шум. Чувам стъпки и звук като от влачене, сякаш теглят нещо към килията. Стискам ножа и застивам, все още приклекнала на пода. Може да се опитам да избягам, когато отворят вратата. Да се метна на един от Лешоядите, да замахна с ножа и да извадя окото му, или поне да го пробода, и после да хукна по коридора. Но преди да съставя истински план, вратата се отваря и Джулиан се строполява в стаята в полусъзнание. Целият е в грозни рани и кръв, толкова много кръв, че го разпознавам единствено по ризата. Вратата след него се затваря.
— Боже мой!
Джулиан изглежда като ръфан от диво животно. По дрехите му има огромни петна кръв. За една жестока секунда те ме връщат назад във времето при онази ограда и аз гледам не в Джулиан, а в Алекс, виждам кръвта да напоява ризата му и разбирам, че умира. Картината изчезва и аз отново съм пред Джулиан, който се опитва да се повдигне на колене, кашля и плюе кръв.
— Какво стана? — питам задъхано, мушвам ножа под дюшека и коленича до него. — Какво ти направиха?
От гърлото му излиза гъргорещ звук, следван от нов пристъп на кашлица. Той пада на лакти и гърдите ми се стягат от ужас. „Ще умре“, минава през ума ми и тази мисъл сковава крайниците ми.
„Не. Сега е различно. Сега мога да му помогна.“
— Остави — нареждам му аз. — Не се опитвай да говориш.
Той се свлича на земята и се свива на кравай. Лявото му око мига неконтролируемо, нямам представа дали ме чува, още по-малко дали разбира какво му говоря. Притеглям нежно главата му върху коленете си и му помагам да се обърне по гръб. Виждам лицето му и трябва да прехапя устни, за да не извикам. Това през мен не е лице, а разкъсана, подпухнала кървавочервена маса. Дясното му око е напълно затворено, над веждата има дълбока рана, кръвта блика от нея и се стича до брадичката.