— По дяволите! — извиквам неволно.
И преди съм виждала такива рани, но винаги съм имала подръка някакви превързочни материали и медикаменти, колкото и оскъдни да са били. Тук нямам нищо. Джулиан се сгърчва, извива се в конвулсии и аз изтръпвам от страх да не получи пристъп.
— Дръж се за мен — казвам, опитвайки се да говоря тихо и спокойно в случай, че е в съзнание и ме чува. — Трябва да сваля ризата, разбираш ли? Не мърдай. Ще ти направя компрес и ще се опитам да спра кръвта.
Откопчавам кървавата риза. Като изключила няколко синини и драскотини, гърдите му, слава богу, са добре. Цялата кръв идва от лицето му. Лешоядите са го смлели от бой, но явно не са искали да го наранят сериозно. Докато свалям ръкавите, той започва да стене от болка, но аз успявам. Свивам ризата на топка и я притискам до раната на челото му, ядосвайки се на себе си, че нямам чиста кърпа. Той простенва отново.
— Шшт — опитвам се да го успокоя. От него се излъчват горещи вълни, предават се на мен и сърцето ми побеснява в гърдите.
— Нищо ти няма, чуваш ли? Всичко ще се оправи. Само дишай, моля те, дишай!
На дъното на оставената вчера чаша е останало малко вода. С Джулиан решихме да я запазим за всеки случай. Потапям ризата във водата и бърша лицето му После си спомням за антибактериалните кърпички, които СДА раздаваха на демонстрацията, и за пръв път оценявам манията на организацията към чистотата. В един от джобовете на дънките си трябва да имам такава кърпичка. Изваждам я и я разгъвам, примигвайки от острата миризма на спирт. Знам, че ще боли, но ако раната на Джулиан се инфектира, никога няма да се измъкнем оттук.
— Това ще боли малко — предупреждавам го и слагам кърпата върху раната.
Той изревава като ранен звяр, отваря широко очи, доколкото може, разбира се, и се надига. Хващам го за раменете и натискам надолу, опитвам се да го върна на пода.
— Боли! — изфъфля през зъби той. Хубавото е, че поне дойде в съзнание.
Сърцето ми прескача и ме кара да отворя широко уста. Чак сега осъзнавам, че откакто върнаха Джулиан, забравих да дишам.
— Не ставай бебе — казвам строго и продължавам да чистя лицето му.
Виждам как целият се стяга от болката и изскърцва със зъби, но не спирам. Успявам да изчистя лицето от кръвта и оглеждам пораженията. Раната на устната му се е отворила отново, сигурно са го удряли там много пъти с юмрук или с тъп предмет, но най-много ме тревожи тази на челото. Кръвта от нея продължава да се лее. В крайна сметка можеше да е и много по-лошо. Нали е жив?
— Ето, пий — нареждам, допирам ламаринената чаша до устните му и повдигам главата му с коленете си. — Останала е една глътка. Изпий я.
Той я изпива и отново затваря очи. Но вече диша спокойно и престава да трепери. Взимам ризата и отпорвам дълга лента от плата, опитвайки се да прогоня жестокия спомен. Това с ризата го научих от Алекс, Веднъж, в един друг живот, той ме спаси. Стегна крака ми с парче плат и го превърза. После ми помогна да избягам от регулаторите.
Сгъвам внимателно спомена и го скривам дълбоко в себе си, заравям го в най-тъмното кътче на паметта си.
— Вдигни си за малко главата — казвам на Джулиан и той го прави, този път без охкане.
Увивам плата около челото му и го завързвам над веждите, съвсем близо до раната, за да послужи и за турникет. После отпускам отново главата му върху краката си.
— Можеш ли да говориш? — питам го и той кима. — Ще ми кажеш ли какво стана?
Десният край на устните му е толкова подут, че едва го разбирам, имам усещането, че ми говори с притисната във възглавница уста.
— Искаха да разберат разни неща — едва обръща езика си той, поема дълбоко въздух и опитва отново. — Задаваха въпроси.
— Какви въпроси?
— За апартамента на нашите. На Чарлз Стрийт. За предохранителните кодове. За... охраната. Колко са на брой.
Аз мълча. Не знам дали си дава сметка какво означава това и колко лошо може да стане. Отчаянието на Лешоядите расте, явно ще се опитат да проникнат в жилището му и са го измъчвали, за да им каже кодовете на вратите. Може би планират да убият Томас Файнман; или може би просто търсят обичайната плячка: бижута, електроника, защото тя се продава лесно на черния пазар, пари и, разбира се, оръжие. Винаги са си падали по оръжието.
Причината може да е само една: планът им да вземат откуп за Джулиан се е провалил. Господин Файнман не се е поддал.
— Не издадох нищо — продължава Джулиан. — Но те казаха, че след още няколко разпита ще си кажа и майчиното мляко.
Няма място за съмнение. Трябва да намерим начин да избягаме час по-скоро. Когато Джулиан проговори — а това рано или късно ще стане, — и той, и аз няма да струваме пукната пара за тях. А и не вярвам, че Лешоядите имат практика да освобождават заложниците си.