Затварям очи и като дишам дълбоко, се заравям отново в тъмните пластове на съзнанието си и търся покой в съня, когато резкият глас на Рейвън ме стряска:
— Стига вече, Блу. Казах ти, край с игрите. Време е за сън.
Отварям рязко очи и виждам едно момиче на шест или седем години, слабо като вейка и с почерняло от слънцето лице. Застанало на прага на вратата, то ме наблюдава с жив интерес. Облечено е с мръсни къси панталонки и почти два пъти по-голяма от неговия размер памучна блуза, толкова широка, че се свлича надолу и открива острите му издадени като птичи крила рамене. Мръснорусата му коса е пусната свободно почти до кръста, а краката му са боси. Рейвън се опитва да мине покрай него с чиния в ръка.
— Не ми се спи още — казва момичето и продължава да ме гледа втренчено. Въпреки че пристъпва нервно от крак на крак, не смее да влезе в стаята. Очите му са невероятно сини, сякаш са събрали в себе си цвета на лятното небе.
— Без пазарлъци! — отсича Рейвън и разминавайки се с Блу, разрошва нежно косата й. — Хайде, марш оттук!
— Ама...
— Кое е правило номер едно, Блу? — пита строго Рейвън.
Блу вдига палец и загризва нокътя си.
— Слушай Рейвън — измънква тя.
— Винаги слушай Рейвън. И сега Рейвън казва: време е за сън. Ясно? Хайде, марш!
Блу ми хвърля още един нещастен поглед и изчезва.
Рейвън въздъхва, извърта очи и придърпва стола до леглото.
— Извинявай. Всички си умират от любопитство. Искат да видят новото момиче.
— Кои са тези всички? — Г ърлото ми дере като шкурка, но нямам сили да стана и да отида до мивката, а и не знам дали има смисъл, защото е ясно, че тук няма водопровод. В Пустошта няма такива неща. Всички мрежи — и водните, и електрическите — са взривени преди години, по време на прочистването. — Имам предвид. колко души сте тук?
Рейвън свива рамене.
— Броят непрекъснато се мени. Хората идват и си отиват, сноват между отделните бази, някои се задържат, други продължават напред. Сега сме някъде към двайсет. През юни стигаме до четирийсет бродещи, но през зимата затваряме напълно.
Кимам, въпреки че думите „база“ и „бродещи“ ме объркват съвсем. Алекс не говореше много за Пустошта, показа ми малко от нея, когато онзи път, преди голямото ни бягство, преминахме за малко границата, но не се впусна в подробности.
Забивам нокти в дланите си.
„Преди голямото ни бягство“.
— Всичко наред ли е? — вглежда се Рейвън в мен.
— Може ли малко вода?
— Ето — казва тя, сякаш не ме е чула, и ми подава чинията, — вземи това.
Поемам я от ръцете й и изследвам съдържанието. В средата й са поставени две малки питки, приличат на палачинки, но са по-тъмни и по-зърнести. Рейвън взима от рафта в ъгъла една очукана консервна кутия от супа и загребва с нея вода от една от кофите под мивката. Надявам се да не е същата кофа, в която повръщах на обяд.
— Тук не се намират лесно стъклени чаши — казва тя, когато вдигам вежди към консервната кутия, и добавя. — Заради бомбите.
Казва го съвсем простичко, сякаш е в бакалията и иска „от грейпфрутите“. После сяда, отново хваща един кичур от косата си, разделя го машинално на три и започва да го сплита разсеяно с дългите си кафяви пръсти.
Вдигам бавно консервната кутия до устните си. Краищата й са остри и нащърбени и трябва да внимавам да не се порежа.
— Човек се научава на всичко — казва Рейвън с нотка на гордост в гласа си. — Тук правим
чудеса буквално от нищо. Използваме боклуци, ламаринени отпадъци, кости. Сама ще видиш.
Вглеждам се в чинията пред себе си. Умирам от глад, но при думите „боклук“ и „кости“, стомахът ми се свива нервно.
Рейвън явно долавя какво ми се върти в главата, защото се смее с глас и казва:
— Не се тревожи. Не е от боклуците. Вътре има брашно, малко олио и фъстъци. Не е най-вкусното нещо на света, но ще ти даде сили. Напоследък сме малко притеснени. Запасите ни намаляват. Не сме получавали нищо от цяла седмица. Бягството в Портланд ни се отразява.
— Моето бягство ли?
Тя кима.