— Добре, слушай сега. — Говоря тихо с надеждата той да не усети страха ми. — Трябва да се измъкнем оттук, разбра ли?
Той поклаща леко глава. Явно не вярва, че ще успеем.
— Имам план — казвам твърдо.
Това не е истина, но се надявам да измисля нещо. Трябва да измисля. Рейвън и Так разчитат на мен. Мисълта за посланието в книгата и за ножа стоплят сърцето ми. Знам, че не съм сама.
— Въоръжени — казва Джулиан. Преглъща и повтаря. — Те са въоръжени.
— Ние също — отвръщам и насочвам вниманието си към коридора.
Стъпките не се чуват, значи са се върнали в бърлогата си. За храната идва само един човек и това е добре. Ако го накараме някак да отвори вратата... Толкова съм погълната от идеята, че не съзнавам, че си говоря на глас. Поглеждам към Джулиан и казвам:
— Виж, била съм и преди в подобна ситуация. Трябва да ми се довериш. Онзи път в Масачузетс...
— Кога. — прекъсва ме Джулиан. — Кога си била в Масачузетс?
Ето как прецаквам всичко. Лена Морган Джоунс никога не е била в Масачузетс и Джулиан знае това. Замислям се какво да излъжа, как да замажа положението. В настъпилата тишина Джулиан се надига на лакът и с болезнена гримаса извива глава, за да ме погледне в очите.
— Внимавай — казвам аз. — Не се напъвай много.
— Кога си била в Масачузетс? — повтаря въпроса си той, изговаряйки всяка дума бавно и
ясно.
Не знам какво ме накара да го направя. Може би лицето на Джулиан с тази кървава лента на челото и почти затвореното му око или този негов вид на ранено животно, или защото в себе си вече разбирам, че няма начин Лешоядите да ни оставят живи, че ще ни убият — ако не утре, то вдругиден или след два дни. Или просто съм прекалено гладна, уморена и ми писва да се преструвам.
Но внезапно решавам да му кажа истината.
— Виж. аз не съм тази, за която се представям.
Джулиан застива на място, гледа ме с широко отворени очи и отново ми прилича на малко ранено животинче. Веднъж, след едно голямо пролетно размразяване, намерихме едно малко бебе ракунче затънало в калта. Брам искаше да му помогне и когато се наведе, животинчето замръзна на място, сякаш през него премина ток, и в тази неподвижност имаше повече енергия от всяка друга съпротива.
— Всички тези неща, които ти наговорих. че съм израснала в Куинс и после съм дошла тук. Нищо не е истина.
Аз също съм се оказвала в положението на Джулиан. Спомням си как стоях като ударена по главата, докато Алекс ми говореше същите неща. „Аз не съм този, за когото ме мислиш“. Спомням си също как доплувахме обратно до брега — най-дългото и най-изтощително плуване в живота ми.
— Не ти трябва да знаеш коя съм всъщност, нито откъде идвам. Но историята за Лена Морган Джоунс е измислена. Дори и това. — докосвам с пръсти белега на врата си и ги прокарвам през трите точки — това също е измислица.
Джулиан продължава да мълчи, но се отдръпва от мен и търси стената, за да се облегне на нея. Остава със свити колене и здраво залепнали за пода ръце и крака, сякаш е готов всеки момент да се изстреля нагоре и да избяга от мен.
— Знам, че точно сега ти е трудно да ми повярваш — продължавам аз, — но въпреки това те моля да ме изслушаш и да ме разбереш. Ако останем тук, ще ни убият. Може да се измъкнем оттук, но трябва да ми помогнеш.
В думите ми се крие въпрос, затова спирам и чакам отговора му
Настъпва дълга тишина. Най-после той отваря уста:
— Ти!
Злобата в гласа му ме стъписва.
— Какво?
— Ти! — повтаря той и най-после намира сили за още. — Ти направи това. Ти ми го причини.
Сърцето ми бие толкова силно, че ме заболяват гърдите. За част от секундата решавам (и горещо се надявам), че това е един от неговите пристъпи, че халюцинира.
— За какво говориш?
— Твоите хора ми причиниха това — казва той. Изведнъж усещам гаден вкус в устата си. За себе си той е прав и аз знам точно какво си мисли и какво иска да каже. — Те направиха това.
— Не! — почти пищя — поемам дъх и повтарям по-уверено. — Не. Ние нямаме нищо общо с...
— Ти си Невалидна. Това искаш да ми кажеш, нали? Че си заразена. — Пръстите на Джулиан треперят и върховете им почукват по пода като дъждовни капки по покрив. Целият трепери от гняв. Вероятно и от страх. Най-после събира сили и изплюва думите в лицето ми. — Ти си болна.
— Тези хора не са. — обяснявам и за малко не добавям: „Те не са хора изобщо. — Те не са Невалидни“.
— Лъжеш — просъсква Джулиан.