Ето пак. Точно като ракуна; когато Брам влезе в локвата и го вдигна от калта, той се стрелна и заби зъби в дясната му ръка.
Лошият вкус в устата ми стига до стомаха. Ставам рязко и се моля Джулиан да не забележи, че треперя не по-малко от него.
— Нямам представа какво си мислиш за нас — започвам, налагайки си да бъда спокойна. — Но ти не знаеш нищо за нашия начин на живот, не знаеш нищо и за мен.
— Разкажи ми — отвръща той все още с клокочещ гняв и подчертана студенина. — Кога се зарази?
Засмивам се, въпреки че всъщност никак не ми е смешно. Светът се обръща нагоре с краката, всичко отива по дяволите, животът ми се е разцепил на две; двете Лени, новата и старата, се разделят, тръгват отделно една от друга и повече никога няма да се съберат в едно цяло. След чутото Джулиан със сигурност няма да иска да ми помогне. Каква идиотка съм била да си мисля, че ще разбере! Той е зомби, точно както го определи Рейвън. А зомбитата правят онова, което са им набили в главата да правят: следват правилата, слепи и глухи за всичко останало, докато не склопят очи завинаги.
Но аз няма да се дам. Изваждам ножа изпод дюшека сядам на нара и пъхам острието между таблата и крака на нара. Започвам да въртя и наблюдавам с удоволствие как светлината от крушката се отразява в металната му повърхност.
— Няма значение — казвам през рамо към Джулиан. — Вече нищо няма значение.
— Кажи ми как стана — настоява той. — Искам да знам — кой те зарази.
Черната дупка в мен набъбва и се разширява.
— Махни ми се от главата — казвам спокойно, без да отделям очи от ножа, който блести, блести, блести; като знак, сочещ път през мрака.
тогава
Оставаме в първия лагер четири дни. Вечерта, преди да го напуснем и да продължим нататък, Рейчъл ме дръпна настрани.
— Време е — казва ми тя.
Все още съм и сърдита, заради казаното от нея в гората, но сега гневът ми се е превърнал в мълчаливо презрение. Не мога да се примиря с мисълта, че през цялото време е знаела всичко за мене. Като че ли е бръкнала дълбоко в душата ми и е счупила нещо.
— За какво? — питам през зъби.
Огънят зад мен вече догаря. Блу, Сара и още няколко от нашите вече спят около него в плетеница от одеяла, коси и крака. Напоследък свикнахме да спим всички накуп. Така ни е по-топло. Лу и Дядо разговарят тихо. Дядо дъвче последната доза от тютюна си, подмята го из устата си, от време на време плюе в огъня и от плюнката му се вдига зелен пламък.
Рейчъл ми се усмихва пестеливо.
— Време е за твоето лечение.
Сърцето ми се преобръща. Нощта е много студена и когато поемам дъх, ледената струя болезнено прорязва гърдите ми. Рейчъл се отдалечава от огъня и ме повежда към равния бряг на реката на около стотина крачки от лагера, там, където всяка сутрин чупим леда, за да си налеем вода.
Брам е застанал до друг огън и ни чака. Този гори нависоко, хвърля искри и още преди да стигнем, очите ми се насълзяват от пушека. Цепениците му са наредени във формата на пирамида, откъдето излизат сини и бели пламъци и тъмнят небето. Димът изтрива като гума светещите звезди над нас.
— Готов ли си? — пита го Рейчъл.
— Ей, сегичка — отвръща Брам. Най-много пет минути.
Виждам, че е клекнал до едно деформирано дървено ведро, сложено между няколко дървета в края на огъня. Сигурно преди това го е държал във вода, за да не изгори, но сложено така близо до огъня ще загрее и в един момент водата в него ще заври. Брам вади от една торба между краката си малък инструмент, подобен на отвертка, с тънко заоблено тяло и остър искрящ на огъня връх. Пуска го в кофата с дръжката надолу, става и се заглежда в бавното движение на острието в блестящата вода.
Изведнъж ми призлява. Поглеждам към Рейвън, но тя се взира в огъня с непроницаемо
лице.
— Ето — казва Брам, приближава се към мен и слага бутилка уиски в ръцете ми. Пийни си. Ще ти помогне.
Винаги съм мразела вкуса на уиски, но сега махам капачката затварям очи и поемам голяма глътка. Алкохолът прогаря гърлото ми и трябва да се боря със себе си, за да не повърна. Но след няколко секунди из стомаха и тялото ми се разлива приятна топлина, езикът и гърлото ми се успокояват и аз с лекота отпивам втора глътка. После трета.
В един момент чувам Брам да казва.
— Готови сме.
Вече съм изгълтала около една четвърт от бутилката. Вдигам глава и се заглеждам в танцуващите зад димната завеса звезди. Всичките блестят като върхове на малки метални топлийки. В същия момент ми се завива свят и сядам тежко на земята.
— Спокойно — казва Брам и белите му зъби проблясват в мрака. — Как се чувстваш сега.