— Отлично — отвръщам, преплитайки език. Думите излизат от устата ми много по-трудно отпреди.
— Тя е готова — отбелязва Брам и се обръща към Рейвън. — Хвани одеялото, моля те.
Рейвън минава зад мен. Брам ми нарежда да легна и аз го правя с удоволствие. Така е по-добре за главата ми.
— Хвани я за лявото рамо, аз ще държа другото — казва Рейвън и коленичи до мен. Обеците й — сребърни, с пера, и двете на едното й ухо, се залюляват над мен като махало.
Ръцете им ме сграбчват здраво от двете страни.
— Хей — започвам да се боря с тях. — Така боли.
— Много е важно да стоиш мирна — казва Рейвън, замълчава за момент, после казва по-тихо: — Малко ще те заболи. Но ще стане бързо. Просто се отпусни.
Страхът пали нов пожар в гърдите ми. Брам вдига току-що стерилизирания инструмент и острието му, привлякло светлината от целия пламък на огъня зад нас, лумва с ужасяваща бяла светлина. Толкова съм изплашена, че не намирам сили да се съпротивлявам, а и знам, че няма смисъл. Рейвън и Брам са много по-силни от мен.
— Захапи това — изръмжава Брам и незнайно откъде в устата ми влиза парче кожа. Миризмата му е същата като тази от тютюна на Дядо.
— Чакай... — опитвам се да кажа, но не успявам да избутам думите през кожената лента.
Брам слага едната си ръка на челото ми, повдига брадичката ми към небето и се навежда над мен с острието в ръка. То се впива в кожата между лявото ухо и врата и аз се сгърчвам, искам да извикам, но не мога, искам да избягам, но и това не мога.
— Добре дошла в Съпротивата, Лена — прошепва в ухото ми той. — Ще се опитам да го направя бързо.
Първият разрез е дълбок, пожарът тръгва от стомаха ми нагоре, аз намирам гласа си и започвам да крещя.
сега
— Лена?
Някой вика името ми и ме изважда от ямата на съня. Сядам в леглото с разтуптяно сърце. Джулиан е преместил леглото си към вратата, долепил го е до другата стена, възможно най-далече от мен. Избърсвам горната си устна, мокра от потта, и въздишам дълбоко. Минаха дни, откакто не съм влизала в баня, и усещам, че стаята мирише на пор.
— Всъщност това ли е истинското ти име? — пита той след малко. Отчуждението продължава да се усеща, но гласът му е изгубил снощната си злост.
— Това е — казвам, затварям очи и стискам, докато видя цветните петна под клепачите си.
Отново сънувах кошмар. Бях в Пустошта. Рейвън и Алекс бяха с мен и тримата убихме огромно животно.
— Говореше насън. Викаше някой си Алекс — обяснява Джулиан и аз се свивам на две от остра болка в корема. Минава време, докато го чуя отново. — Той е бил, нали? Той те е заразил.
— Какво значение има? — питам и се отпускам отново върху нара.
— Какво стана с него? — продължава Джулиан.
— Умря — отвръщам кратко, защото знам, че това е, което го интересува, и си представям висока кула с гладки стени, достигаща чак до небето. От основата до върха й се вие тясна стълба. Хващам се за нея и изкачвам първото стъпало в хладната сенчеста гора.
— Как стана? — упорства Джулиан. — От делириума ли умря?
Знам, че ако отговоря с „да“, той ще се почувства добре. Ето, ще си помисли, значи сме прави. През цялото време сме били прави. Нека хората да умират, нека да се разбере, че имаме право.
— Ти го уби — отвръщам аз. — Твоите хора.
Джулиан поема рязко въздух и заговаря много по-меко:
— Нали каза, че не сънуваш кошмари?
Продължавам нагоре по стълбата. Колкото по-високо се изкачвам, толкова по-малки изглеждат хората долу Скоро стават не по-големи от мравки, трошички, точици, които могат да изчезнат за миг.
— Аз съм Невалидна — отвръщам през зъби. — Невалидните лъжат.
На сутринта ставам с готов и изяснен до най-малки подробности план.
Джулиан седи в далечния ъгъл и ме гледа така, както ме гледаше в първия ден от пленничеството ни. Парцалът все още е около челото му, но сега погледът му е жив и подутините по лицето вече спадат.
Разглобявам чадъра на части и махам плата от металните спици. Изпъвам го и го разпарям на четири дълги ленти. Завързвам ги една за друга като саморъчно направено въже и изпробвам здравината му с ръце. Доста добре. Няма да издържи дълго, но на мен ще ми трябва за не повече от пет минути.
— Какво правиш? — пита ме Джулиан.
Поглеждам го с крайчеца на окото си и виждам какви усилия полага, за да прикрие любопитството си. Но аз не го улеснявам. Вече не ме интересува какво ще прави, ще дойде ли с мен, или ще предпочете да остане и да изгние в тази дупка, стига да не ми пречи.
Успявам да сваля бързо отдавна ръждясалите и разхлабени панти на малката вратичка, достатъчно е да завъртя няколко пъти болтовете с върха на ножа и те падат. Бутам вратичката навън и тя пада с тътен в коридора. Шумът ще привлече вниманието и някой скоро ще дойде да провери. Сърцето ми забързва. Време е за шоу, както казваше Так, преди да тръгне на лов. Взимам книгата „Ш-ш-т“ и откъсвам една страница.