— Няма да можеш да минеш през тази дупка. Много е тясна — обажда се Джулиан.
— Само си мълчи — казвам аз. — Ще бъдеш ли така добър да помълчиш малко?
Отварям спиралата за мигли, попаднала като по чудо в раницата ми, и мислено благодаря на Рейвън. Тя остана от другата страна, в Зомбиленд, и съм сигурна, че не може да се нарадва на онези малки джунджурии за момичета, подредени по безкрайните рафтове на големите магазини в очакване някой да ги купи.
Усещам внимателния поглед на Джулиан, но го игнорирам и надрасквам бързо със спиралата в полето на откъснатата страница: „Момичето е опасно. Страхувам се, че може да ме убие. Готов съм да говоря, ако ме изведете оттук. Моля ви, побързайте!“
Пъхам бележката през дупката, изтичвам до леглото и бързо връщам в раницата книгата „Ш-ш-т“, празната бутилка от вода и разглобения чадър. Хващам ножа, връщам се на бегом до вратата и чакам. Докато чакам, се опитвам да успокоя дишането си, като прехвърлям непрекъснато ножа от едната в другата ръка и бърша потта от дланите в дънките си.
Слава богу, не се налага да чакам дълго. Някой трябва да е чул падането на вратичката, защото много скоро се чува затваряне на друга врата (допълнителна информация; информацията винаги е от полза), което значи, че някъде из подземието има поне още една врата и зад нея — още една стая. Стъпките идват към мен. Моля се да е момичето, онова със сватбената халка на носа си.
Но най-вече се моля да не е Албиноса.
Ала стъпките са тежки и когато спират пред вратата, чувам мъжки глас:
— Какво става, мамка му?
Изведнъж се свивам вътрешно, навивам се като заредена с електричество жица. Имам право само на един опит.
С махането на вратичката мога да видя по-добре калните войнишки обувки и широките зелени панталони като онези, които носят лаборантите и метачите по улиците. Мъжът изсумтява и побутва вратичката с крак, сякаш си играе с мишка, за да се убеди, че е умряла. После се навежда и вдига бележката.
Стискам силно ножа. Сърцето ми притихва така, че се плаша да не спре. Времето между два удара ми се струва цяла вечност.
„Отвори вратата! Не викай подкрепление. Хайде, отвори вратата! Давай! Давай!“
Най-после се чува дълбока въздишка и тракане на ключове. И допълнително изщракване, според мен от свалянето на предпазителя на пушката му.
Всичко става много бавно и отчетливо, сякаш гледаш под микроскоп. Знам точно кога ще отвори вратата.
Ключът се завърта. Изплашен, Джулиан скача от леглото и вика тихо. Охранителят се колебае за миг. После вратата тръгва навътре, към мен... към мястото, където стоя прилепнала плътно до стената и почти невидима. Колебанието на Лешояда изчезва. Секундите потичат толкова бързо, че няма как да ги следя. Нещата се задействат по инстинкт, слепешката. Всичко се случва в един миг. Вратата се отваря широко и спира на няколко сантиметра от лицето ми. Той влиза в килията и казва:
— Добре, целият съм в слух.
Докато говори, аз блъскам вратата с две ръце, запращам я в него и чувам удар, после стон и накрая тлъста псувня. Джулиан възкликва:
— Боже мой!
Изскачам от прикритието си, без да мисля за последствията, оставям всичко на инстинкта и ловкостта си и се мятам на гърба на Лешояда. Той държи главата си на мястото, където вероятно съм го ударила с вратата, и залита леко. Внезапната ми атака го поваля на земята. Опирам рамо в гърба му и притискам ножа в гърлото.
— Не мърдай! — Цялата треперя, но стискам зъби с надеждата той да не разбере. — Не викай! Да не си гъкнал ако искаш да живееш, стой на място и мълчи.
Джулиан ме гледа с разширени от страх очи, но мълчи. Лешоядът се оказва разбран. Лежи си на пода и не мърда. Без да вдигам коляно от гърба му и ножа от врата, взимам единия край на найлоновото въже в устата си, хващам първо лявата му ръка и я извивам отзад, на гърба, после дясната, и ги затискам с коляното си. Джулиан става от леглото и идва към мен.
— Какво правиш? — изръмжавам през найлоновото въже и стиснатите зъби. Не мога да се оправя едновременно с Джулиан и с Лешояда. Ако се намеси, всичко е свършено.
— Дай ми въжето — казва спокойно той. В първия момент не реагирам и той добавя: — Ще ти помогна.
Подавам му безмълвно въжето и той коленичи зад мен. Притискам Лешояда към земята, а Джулиан му завързва ръцете и краката. Аз натискам мъжа още по-силно към земята. Представям си меката тъкан между ребрата, кожата, слоевете плът и мазнина... и под тях сърцето — свива се и се разпуска, помпа в жилите му живот. Само един по-силен удар с.