— Дай ми ножа — казва Джулиан.
Затягам пръсти около дръжката.
— За какво ти е?
— Просто ми го дай.
След кратко колебание му го подавам. Той отрязва края на найлоновата корда (доста е непохватен с ножа, затова му отнема много време), после ми подава и ножа, и отрязаното парче.
— По-добре му запуши устата — настоява Джулиан с равен тон. — За да не може да извика подкрепление.
Спокойствието му ме изумява.
Повдигам главата на Лешояда и набутвам останалата корда в устата му. Той започва да рита с крака, мята се като риба на сухо, но аз успявам да напъхам найлона дълбоко в гърлото му Възлите не са кой знае какво, след десет, най-много петнайсет минути той ще е свободен, но времето трябва да е достатъчно за нас.
Изправям се и без да губя време, мятам раницата на рамо. Вратата на килията все още е широко отворена и гледката на зейналия отвор ме изпълва с такава радост, че ми иде да извикам силно, колкото имам глас. Представям се, че Рейвън и Так ме гледат отнякъде и кимат одобрително с глава.
„Няма да ви разочаровам, обещавам им мислено“.
Поглеждам назад. Джулиан се е изправил и ме гледа в очакване.
— Идваш или оставаш? — питам го аз.
Той кима. Изглежда ужасно, очите му не се виждат от раните, но устните му са стиснати в тънка решителна линия.
— Какво чакаш тогава?
Слагам ножа в калъфа и го пъхам в колана на дънките. Не се тревожа, че Джулиан може да ме забави. Мисля, че дори ще ми е от полза. С него мишените стават две. Ако ни преследват, той ще ги разсейва.
Затваряме внимателно вратата зад себе си. Стоновете на Лешояда и тропането на обувките му по пода заглъхват. Коридорът отвън е дълъг, тесен и добре осветен. Наляво от нас виждам четири врати, всичките затворени и всичките метални. В края на коридора има още една врата, също метална. Това ме обърква. Мислех си, че нашата килия е просто ниша към един от старите тунели на метрото, и ще излезем в тъмно и празно пространство, но се оказваме в добре уредено място, цял подземен комплекс.
Зад една от затворените врати вляво се чуват гласове. Струва ми се, че разпознавам ниския лай на Албиноса, но различавам само няколко думи от разговора: „Чакаме“ и „Идеята смърдеше от самото начало“. Следва забързан отговор на друг мъжки глас. Добрата новина е, че сега поне знам къде е Албиноса, но нямам представа дали момичето е с него. Преброявам наум и установявам, че в отвличането ни са замесени най-малко четирима души. Явно работата е предварително организирана, което е много лош знак.
Докато вървим напред, гласовете стават по-силни и по-ясни. Лешоядите се карат.
— Придържай се към първоначалния план...
— Не дължа. на никого.
Сърцето ми се качва в гърлото, едва успявам да си поема въздух. В мига, когато понечвам да се промъкна покрай тяхната стая, отвътре се чува остър пукот. Заковавам на място. Това със сигурност беше изстрел. Дръжката на вратата изтраква и стомахът ми се преобръща. Казвам си отчаяно: „Това беше. Краят дойде“.
Един непознат за мен глас казва високо:
— Хайде, не се ядосвай. Ела да поговорим.
— Писна ми от разговори.
Това е Албиноса.
„Каквото и да става вътре, онова не беше изстрел“, си казвам и гърдите ми се отпускат.
Поглеждам към Джулиан и виждам, че и той е застинал на място. Поглеждаме се и инстинктивно се долепваме до стената: не че това ще помогне, ако мъжете излязат в коридора. Ръцете ни се докосват и аз усещам нежния гъдел на русите му къдрици по раменете си. Кожата ми настръхва, затова бързам да се отдръпна.
Дръжката на вратата изтраква отново и Албиноса казва:
— Добре. Слушам те.
Стъпките му се отдалечават към вътрешността на стаята и обръчът около гърдите ми се отпуска. „Да тръгваме“, правя жест към Джулиан и той кима със здраво стиснати в юмруци ръце. Кокалчетата на пръстите му приличат на малки бели луни.
Останалите врати по коридора са затворени, не чуваме гласове и липсват признаци, че зад тях има Лешояди. Какво ли има в тези стаи? Може би във всяка от тях лежат затворници на двойни нарове и чакат да бъдат разменени за пари или да бъдат убити. Приз лява ми от тази мисъл и аз бързам да прехвърля вниманието си другаде. Това е друго правило, научено в Пустошта: трябва да мислиш първо за себе си.
Ето я другата страна на свободата: ти си напълно свободен само ако си напълно сам.