Стигаме до вратата в дъното на коридора. Хващам дръжката и дърпам. Нищо. Оглеждам я и забелязвай малка ключалка, като онази, която имаше на външната си врата Хана. За да се отключи, трябва специален код.
Джулиан вероятно също я е забелязал, защото го чувам да мърмори:
— По дяволите!
— Добре. Нека да помислим — прошепвам аз и си налагам да бъда спокойна.
Но мозъкът ми се топи като сняг. В него остава една-единствена мисъл и от нея ме побиват тръпки: ние сме в капан и когато ни открият и върнат в килията, ще ни сложат за охрана як и опитен убиец. Вече няма да са невнимателни като сега. И край на малките вратички с ръждясали панти.
— Какво ще правим? — пита Джулиан.
— Ние ли? — фиксирам го с поглед през рамо. Заглеждам се в обрамченото му със засъхнала кръв лице и бързо извръщам поглед, за да не дам възможност на съжалението да ме размекне. — Заедно ли сме сега?
— Иначе няма как — отвръща разсъдливо той. — Ако искаме да успеем, трябва да си помагаме.
Хваща ме за рамото и ме избутва нежно, но твърдо от вратата. Допирът му ме изненадва. Явно е, че наистина е решил да остави настрана различията между нас, поне засега. Казвам си, че щом той може да го направи, значи мога и аз.
— Няма да можеш да отключиш. Трябва ни код — казвам делово.
Джулиан прокарва пръсти по ключалката. После прави крачка назад и измерва с поглед вратата, сякаш иска да разбере колко е здрава.
— Ключалката на външната порта вкъщи е същата — казва той и продължава да гали с пръсти ключалката, сякаш опипва дупката й. — Така и не успях да запомня кода. У нас има много работници, те непрекъснато влизат и излизат, затова татко го сменя на няколко месеца. Трябваше да си измислим система, код в кода, или серия от знаци по портата и наоколо, за да мога да се прибера от училище, ако през деня отново са го сменили.
Това обяснява всичко. Разбирам смисъла на историята и разбирам какво прави.
— Часовникът — казвам и соча към окачения над вратата стенен часовник. Виждам, че е спрял. Малката стрелка е застанала над числото девет, а голямата на три. — Девет и три.
Този успех не ме въодушевява.
— Това са само две числа. Кодът на повечето ключалки е от четири числа.
Джулиан натиска 9393 и опитва вратата. Никакъв ефект. 3939 също не я отваря. Нито 3399 и 9933. Времето тече.
— Мамка му! — просъсква Джулиан и удря с юмрук по ключалката.
— Чака, чакай. — Поемам дълбоко въздух. Никога не съм била добра в кодовете и пъзелите. Математиката ми е най-противният предмет, но сега не е време за предпочитания. — Нека да помислим.
В същия момент вратата в коридора се открехва леко и сега разговорите се чуват ясно.
— Да знаеш, че не ме убеди — казва Албиноса. — Ако не платят, не играем.
Гърлото ми се свива от страх. Албиноса тръгва по коридора. Всеки момент ще ни види.
— Мамка му! — разтреперва се Джулиан. Започва да подскача лекичко, сякаш му е студено, но аз разбирам, че е изплашен колкото мен. И изведнъж замръзва...
— Девет и петнайсет — казва той в мига, когато онази врата се отваря широко и гласовете гръмват в коридора.
— Какво? — Стискам здраво ножа и въртя глава ту към вратата, ту към Джулиан. „Отвори се, отвори се, отвори се!“
— Не е девет и три, а девет и петнайсет. Нула — девет — едно — пет.
Докато говори, той се навежда над ключалката и натиска числата. Чува се тихо бръмчене и нещо изщраква. Джулиан натиска дръжката и вратата се отваря тъкмо когато гласовете стават отчетливи, сякаш говорят в ушите ни. Шмугваме се в стаята в мига, когато Лешоядите правят първата си крачка из каменния коридор.
В помещението, в което влязохме, има врата за друга стая, по-голяма, с висок таван и добре осветена. Стените й са пълни с рафтове, отрупани с толкова много неща, че на места дървото се е огънало и провиснало от тежестта. Навсякъде виждам пакетирана храна, кани с вода и одеяла, но освен тях има и ножове, сребърни прибори и цели топки от заплетени едно в друго накита, кожени обувки и якета, оръжия и полицейски дървени палки, дезодоранти и червила. Има и неша, които са буквално за боклука: на пода лежат пръснати части от допотопно радио, стар дървен гардероб, тапицирани с кожа табуретки и детско камионче, пълно с изпочупени пластмасови играчки. В другия край на стаята има друга бетонна врата, боядисана в доматено червено.
— Хайде — хваща ме Джулиан за ръка и ме повежда към нея.
— Не — отскубвам се от него. Не бива да бързаме. Нямаме представа къде се намираме и колко дълго ще трябва да останем, докато намерим възможност за бягство. — Тук има храна, вода и оръжие. Трябва да се оборудваме.