Джулиан отваря уста за отговор, но в същия момент от коридора се разнасят викове и тропот. Охранителят сигурно е успял някак си да вдигне тревога.
— Трябва да се скрием — казва Джулиан и ме бута към гардероба. Отвътре ни посреща миризма на мухъл и умрели мишки.
Влизаме и затваряме вратите след нас. Пространството вътре е толкова малко, че двамата практически сядаме един върху друг. Свалям раницата и я слагам в скута си. Сега гърбът ми се притиска в гърдите му и аз усещам повдигането им при всяка поета от него глътка въздух. Въпреки това се радвам, че е с мен. Не мисля, че щях да стигна толкова далеч, ако бях сама.
Ключалката избръмчава отново, вратата на склада се отваря и се удря със сила в стената. Инстинктивно потръпвам. Ръцете на Джулиан намират раменете ми и ги стискат лекичко, за да ми вдъхнат спокойствие.
— По дяволите!
Това е Албиноса. Гласът му реже като бръснач, гневът протича през него като през нажежена жица. — Как е станало, да му се не види? Как са могли...
— Не са отишли много далеч. Не знаят кода.
— Тогава къде са? Боже, две проклети хлапета ни направиха разногледи!
— Сигурно се крият в някоя от стаите — казва другият.
Трети глас, този път женски (сигурно на Пиърсинга), се намесва:
— Бригс ги проверява. Момичето има нож. Скочило е върху Мат и го е завързало.
— Станахме за смях!
— Сигурно вече са в тунела — казва момичето. — Няма къде другаде да са. Мат сигурно им е дал кода.
— Каза ли, че им го е дал?
— Ако го е направил, не би си признал, нали?
— Добре, ето какво. — Това отново е Албиноса. Явно той е главният тук. — Халка, ти мини през стаите с Бригс. Ние ще проверим тунела. Ник, ти тръгваш на изток. Аз и Дон поемаме на запад. Кажи на Кърт и Форест да се насочат на север, а аз ще намеря някой за южната посока.
Попивам всяко изречено име и броя. Боже, оказва се, че си имаме работа най-малко със седем Лешояда. Много повече от очакваното.
Албиноса продължава:
— Искам да върнете обратно тези боклуци. Давам ви един час. Няма да позволя да изгубим такава тлъста сума в последния момент.
Тлъста сума? Една мисъл се заражда в съзнанието ми, но преди да се оформи напълно, се размива в мъглата. Не става дума за откуп. Тогава каква сума и откъде очакват Лешоядите? Може би се надяват Джулиан да се прекърши и да им даде кодовете на охранителната система в дома си? Но това е трудна и опасна работа. И няма да стане без внимателно обмислен план. Лешоядите не действат по този начин. Те не съставят планове. — Те атакуват, палят пожари и взимат каквото им трябва.
А и не виждам каква е моята роля във всичко това. Отвън настъпва раздвижване, зареждат се пушки, затягат се ремъци. И страхът се връща с нова сила. От другата страна на тънката дъсчена врата има трима Лешояди с оръжие в ръка. Тази истина ми разтреперва краката и за миг ми се струва, че ще припадна. Толкова е тясно и топло, че ризата ми се мокри от потта. Няма как да се измъкнем живи оттук. Не е възможно. Няма начин.
Затварям очи и си представям как сядам зад Алекс на мотора и долепвам плътно гърди до гърба му Тогава също си мислех, че няма измъкване.
— Срещата ни е тук след един час — казва Албиноса. — Сега марш да намерите тези дяволчета и да им счупите зъбите от бой.
Стъпките се отдалечават към другия ъгъл на стаята. Значи... червената врата трябва да води към тунелите. Чувам я да се отваря и затваря. После настъпва тишина.
Ние продължаваме да стоим неподвижни като камъни. Аз не издържам, размърдвам се, но той ме хваща за рамото.
— Изчакай още малко — нарежда ми той. — Трябва да сме сигурни.
Сега, когато няма шум и няма какво да ни разсейва усещам толкова силно присъствието му, излъчваната от него топлина и гъделичкащия врата ми дъх, че настръхвам цялата.
Не издържам повече и казвам:
— Добре, чисто е. Да вървим.
Излизаме от гардероба и се оглеждаме предпазливо да не би някой от Лешоядите да души наоколо.
— Какво правим сега? — прошепва Джулиан. — Те ни търсят из тунелите.
— Трябва да рискуваме — отвръщам твърдо. Това е единственият начин да се измъкнем.
Джулиан омеква.
— Хайде да се заредим — предлагам и той отива до рафтовете. Взима една тениска и ми я подава. — Взимай. Струва ми се, че ще ти стане.
Намирам още чифт дънки и чорапи и се преобличам бързо зад вратата на гардероба. Въпреки че съм мръсна и потна, чистите дрехи ме освежават. Джулиан също намира дънки и тениска. Малко са му големи, затова намира отнякъде една жица и препасва дънките с нея вместо с колан. Пълним раницата с вафли, вода, две фенерчета, няколко пакетчета фъстъци и пушено месо, после аз приближавам до един рафт със санитарни принадлежности и добавям мехлем за рани, превръзки и антибактериални кърпички. Джулиан ме гледа безмълвно. Очите ни се срещат и аз се досещам за какво може да си мисли.