Под рафта с медикаментите има друг, на който виждам само една дървена кутия. Любопитството ми надделява, вдигам капака й и сърцето ми замира.
Идентификационни карти. Кутията е пълна със стотици идентификационни карти, прихванати една за друга с ластик. Има и купища значки на СДА, блеснали като злато под силната крушка.
— Джулиан — викам неволно, — виж това.
Той идва до мен и се заглежда в тях, докато прехвърлям из ръцете си ламинираните карти. Пред погледа ми се въртят лица, имена и факти.
— Ела — казва след малко той. — Трябва да побързаме.
Грабвам пет-шест карти, избирайки момичета горе-долу на моята възраст, слагам им ластик и ги мушкам в джоба си. Взимам и една значка на СДА, може пък да ми потрябва по-късно.
Идва ред и на оръжията. Има цели сандъци с тях стари пушки, натрупани една върху друга и покрити с прах, смазани и лъскави пистолети, тежки палки и кутии с муниции. Проверявам един пистолет, за да се уверя, че е зареден, и го подавам на Джулиан. После пускам в раницата кутия с патрони.
— Не съм стрелял досега — поема го предпазливо той, сякаш се страхува да не гръмне сам в ръцете му — А ти?
— Няколко пъти.
Той засмуква долната си устна и след малко казва:
— Тогава ти го вземи.
Пъхам пистолета в раницата, въпреки че идеята да го използвам не ми харесва.
Виж, ножовете са друга работа. Могат да бъдат много полезни и не само за нараняване на хора. Намирам един с прибиращо се острие и го слагам в сутиена си. Джулиан си избира същия и го прибира в джоба.
— Готова ли си? — пита ме той, когато мятам раницата на рамо.
Точно тогава ме пронизва една мисъл. Потисканата в края на съзнанието ми тревога през последните минути сега се намества в самия му център. Някъде греша. Няма как да не греша. Тук всичко е прекалено добре организирано. Има много стаи, много оръжие и сериозен ред.
— Сигурно някой им помага — казвам удивено. Идеята ми хрумва за пръв път. — Лешоядите не биха могли да се организират сами.
— Кой? — пита Джулиан и хвърля тревожен поглед към вратата.
Знам, че е крайно време да се махаме оттук, но краката ми отказват. От пръстите на краката ми тръгва странно гъделичкащо чувство, стига догоре и в главата ми като мълния проблясва един спомен от миналото.
— Лешоядите... Те не са излекувани.
— Те са Невалидни — казва безстрастно Джулиан. — Като теб.
— Не. Не са като мен и не са Невалидни. Те са различни.
Затварям очи и споменът изплува: притискам ножа в плътта на Лешояда точно под челюстта, над избледнелия син белег, който ми изглежда някак познат.
— Боже мой!
Отварям очи. Сърцето ми ще изхвръкне от гърдите.
— Лена, трябва да тръгваме — казва Джулиан и протяга ръка към моята, но аз отстъпвам назад.
— СДА! — казвам тихо. Езикът ми предъвква с мъка отвратителната абревиатура. — Онзи. охранителят, дето го завързахме в килията. има татуировка на орел и спринцовка. Знакът на СДА.
Джулиан замръзва. През тялото му преминава ток и го оставя вкаменен.
— Сигурно е съвпадение.
Поклащам глава. През ума ми потичат като буен поток случайно дочути думи и дребни детайли. Всичко сочи в една посока. Всичко добива нов смисъл: онези препирни за „уговореното“, цялото това оборудване, татуировката, кутията със значките. Този комплекс и охранителната система — всичко това струва пари.
— Сигурна съм, че действат заедно. Не знам защо и за какво, но.
— Не — прекъсва ме тихо, но решително Джулиан. — Грешиш.
— Джулиан.
Но той ме отрязва:
— Грешиш, ясно? Това е невъзможно.
Стягам се вътрешно и въпреки че с очите му става нещо странно, не отмествам поглед от тях. Те започват да се въртят и подскачат нагоре — надолу толкова бързо, че ми се завива свят — сякаш съм застанала на ръба на висока скала и всеки момент ще полетя надолу.
Двамата стоим дълго загледани един в друг и откъсваме поглед от очите на другия чак когато вратата се отваря и двама Лешояди нахлуват в стаята.
В първия миг всички замръзваме по местата си и това ми дава време да отчета фактите: един мъж (на средна възраст) и едно момиче (със синьо-черна коса и по-високо от мен) изникват пред нас. И двамата виждам за пръв път. Дали от страх или кой знае, но забелязвам странни подробности. Забелязвам как левият клепач на мъжа пада ниско над окото му, сякаш гравитацията там е по-силна; забелязвам също, че момичето стои с отворена уста и стрелкащият се между зъбите му език е малиновочервен. Сигурно смуче нещо, близалка или бонбон. Мислите ми хвръкват към Грейс.