После фигурите се раздвижват, момичето посяга към пистолета си и времето за мислене свършва.
Хвърлям се към него и избивам оръжието от ръката му, преди да го насочи към мен. Джулиан вика нещо отзад. Чувам изстрел, но няма как да се обърна, за да видя кой стреля. Момичето се извърта, свива пръсти в юмрук и ме удря. Досега не са ме удряли така и се стъписвам не толкова от болка, колкото от изненадата. В тази загубена за мен секунда то успява да извади нож. Докато се осъзная, острието му вече свисти към мен. Свивам се и забивам с всички сили рамото си в корема на момичето.
То изпъшква. Ударът увлича и мен и двете се оказваме на пода, изтърколваме се и се удряме в един кашон със стари обувки. Мукавата се смачква под тежестта ни. Вкопчваме се една в друга толкова яко, че усещам косата и кожата й в устата си. В първия момент аз съм отгоре, после тя ме обръща и удря главата ми в цимента, като слага крак върху ребрата ми и натиска толкова силно, че въздухът излиза от дробовете ми. Обездвижила врага си, се надига и започва да търси из колана си друг нож. Използвам времето и опипвам пода за някакво оръжие, каквото и да е, но кракът й ме притиска прекалено силно, хватката й ме парализира, единствено пръстите ми остават свободни да шарят из циментовия под.
Джулиан и мъжът се залепват в бойна прегръдка; привели глави, търсят слабото място на другия и пъшкат от усилието. В един момент залитат и се удрят в ниския дървен шкаф, пълен с тенджери и тигани. Той се залюлява и пада, съдовете се пръсват по пода и из помещението се разнася изнервящ звън на метал. Момичето поглежда назад и без да иска, отпуска за миг хватката си. Това ми осигурява място за движение. Свивам юмрук и го забивам странично в лицето му Ударът не предизвиква силна болка, но го отнася на една страна, колкото да успея да се извъртя, да го яхна и да изтръгна ножа от ръката му. Омразата и страхът изпращат тежки импулси през цялото ми тяло и без да се замисля, вдигам ръка и забивам острието дълбоко в гърдите му. Момичето подскача веднъж, надава вик и застива. В същия момент един тих глас започва да повтаря в главата ми като латерна: „Грешката е твоя, грешката е твоя...“ Дочувам приглушено хлипане и минава време, докато осъзная, че тази, която плаче, съм аз.
Ненадейно пред очите ми се спуска мрак. Болката идва след тъмнината. Другият Лешояд ме удря по главата с полицейска палка. Чува се силен тъп звук, аз се строполявам и губя връзка с действителността. Виждам Джулиан да лежи с лицето надолу близо до падналия шкаф. Виждам стенен часовник, който не бях забелязала досега. Виждам пукнатина в циментовия под, тя се разширява и зейва, готова да ме погълне. Следват няколко секунди в пълен мрак. Лентата се къса. Аз лежа по гръб на пода и таванът над мен се върти. Умирам. Странно, но в този момент мисля за Джулиан и признавам на себе си, че се би като истински мъж.
Лешоядът още е върху мен, усещам тежкия му горещ дъх по лицето си. Мирише на нещо развалено и оставено дълго в затворен шкаф. Под окото му има дълъг червен разрез (браво, Джулиан!) и кръвта от него капе по мен, но аз не мога да мръдна, защото острието на ножа му е под брадичката ми. Това ми отнема възможността да мисля и да се движа. Замирам под него и
чакам.
Той ме гледа с такава омраза, че мускулите ми изведнъж се отпускат и из тялото ми се разлива вълна на спокойствие. Няма начин, ще си умра. Той ще ме убие. Неизбежността на този факт възвръща покоя ми. Представям си, че потъвам в бял, прясно натрупан сняг. Затварям очи и се опитвам да извикам образа на Алекс от онзи сън, в който ме чака в края на тъмен тунел. Заставам в началото му в очакване да се появи, да протегне ръце към мен.
За миг губя съзнание, след това отварям очи. Издигам се над земята и отново падам на пода. В устата си усещам гаден вкус на блато.
— Не ми даде друг избор — казва Лешоядът и аз отварям широко очи. В неговите има някакво послание — може би съжаление или извинение, каквото не очаквам. И все пак това възвръща в мен надеждата, както и страха. „Моля те, не ме убивай, моля те!“
Но той поема дълбоко въздух, стяга мускули и миг след това острието на ножа пробива кожата ми. Вече е много късно... за всичко...
Неочаквано убиецът подскача като ужилен и извива гръбнак. Ножът пада от ръката му Очите се вглеждат в тавана — ужасни стъклени очи на кукла. Той пада бавно върху мен и изкарва дъха от гърдите ми. Зад него стои Джулиан, диша тежко, трепери като лист и се взира в стърчащата от гърба на Лешояда дръжка на ножа. Но сега не ми е до него. Върху мен лежи мъртъв човек. Истерията се надига в гърлото ми и се изсипва в почти неразбираем брътвеж: