— Махни го от мен! Махни го веднага!
Джулиан поглежда треперещите си ръце.
— Аз. не исках.
— За Бога, Джулиан! Махни го от мен! Трябва да бягаме.
Той примигва и най-после ме фокусира. Тялото на Лешояда тежи като камък върху гърдите ми.
— Моля те, Джулиан!
Слава богу, той идва на себе си. Навежда се, избутва тялото от мен и аз ставам. Първата ми мисъл е „вода. Топла вода, за да отмия смъртта от себе си.“ Поглеждам надолу. Мъртвите Лешояди лежат толкова близо един до друг, че почти се докосват. Между тях има локва кръв с формата на пеперуда, която расте с всяка секунда. Притискам ръка до устните си, за да не повърна.
— Не исках да го убия, Лена. Просто. го видях върху теб, грабнах ножа и. — продължава отчаяно Джулиан и клати невярващо глава. — Беше случайно.
— Джулиан! — Слагам ръце на раменете му и го обръщам към себе си. — Слушай ме, Джулиан. Ти спаси живота ми.
Той затваря очи и след секунда ги отваря.
— Ти ми спаси живота — повтарям аз. — Благодаря ти, Джулиан.
Той отваря уста да каже нещо, но размисля, кима и нарамва раницата. Пристъпвам към него и импулсивно стискам ръката му Той не отдръпва своята и това ме радва. Имам нужда от неговата помощ, за да се съвзема и да продължа.
— Да бягаме — казвам.
Най-после напускаме помещението и се гмурваме в хладната мъгла на старите тунели, изпълнена със зловещо ехо, сенки и гъст мрак.
тогава
По пътя към втория лагер времето се разваля. Температурата спада рязко. През цялото време зъзна като куче, дори и в палатката. Когато идва моят ред да спя отвън, често се събуждам с вплетени парченца скреж в косата. Сара е истински стоик, мълчалива и бледа, тя понася всичко, без да се оплаква.
Блу обаче не издържа. Един ден се събужда неразположена, едва успява да върви в крак с групата и вечерта заспива, преди да запалим огъня, свива се на земята като кученце и затваря очи. Рейвън я пренася в палатката. Същата нощ се събуждам от приглушен вик. Сядам с широко отворени от страх очи. Нощното небе е ясно, звездите са огнено ярки, а във въздуха се носи мирис на сняг.
В палатката на Рейвън има раздвижване, някой скимти, друг шепне успокоителни думи. Блу сънува кошмари.
На следващата сутрин вдига висока температура. Но не можем да направим нищо, трябва да продължи с нас. Снегът ще завали всеки момент, а до втория лагер остават още петдесет километра. И още три пъти по толкова до последната точка на пътуването ни.
Блу върви и плаче, препъва се и плете крака, не издържа на темпото. Аз, Рейвън, Ловеца, Лу и Дядо започваме да я носим поред. Когато я взимам, усещам, че телцето й гори. Увитите около врата ми ръце са като нажежени електрически жици.
На следващия ден най-после стигаме до втория лагер. Мястото представлява малък кръг глинеста земя под стара тухлена стена. Стената е наполовина рухнала, но все пак е някакъв заслон от силния вятър. Всички се залавяме за работа: изкопаваме храната, залагаме капани и претърсваме щателно мястото, което вероятно някога е било голям град, за консерви и други полезни неща. Ще останем тук два дни, може би три, в зависимост от онова, което открием. Докато ровим земята, зад буханото на бухалите и шумоленето на нощните животинки дочуваме далечен тътен на преминаващи камиони. Това означава, че сме на по-малко от десет километра от магистрала, която води до някакъв град.
Колко странно! Толкова сме близо до одобрените места, до пълните с храна, дрехи и медицински принадлежности градове, а все едно, че сме на друга планета. Светът е разделен на две, сгънат наполовина, като двете полегати стени на палатка: Валидните и Невалидните живеят на различните й плоскости, в различни измерения.
Блу сънува кошмари всяка нощ и състоянието й непрекъснато се влошава. Бълнува, говори несвързано и неразбираемо, писъците й пронизват нощта. Дните минават и идва време отново да поемем на път. Облаците забулват небето, вплитат се един в друг и образуват тежък покров над главите ни. Сива и мрачна, предвещаващата бури светлина едва успява да пробие през тях. Блу започва да губи контакт с нас. През първия ден от подновеното ни пътуване Рейвън я поема изцяло и не приема никаква помощ, въпреки че и тя е отслабнала много и често изостава.
Вървим мълчаливо напред, изпълнени със страх за Блу. Всички сме наясно, че тя ще умре, и тревогата притиска раменете ни като тежко одеяло, сякаш снегът вече е завалял и ни засипва. Дори и Рейвън привежда гръб. Няма как да не съзнава истината.