Вечерта тя пали огън и оставя Блу до него. Въпреки че температурата я изгаря отвътре, тя трепери толкова силно, че зъбите й тракат. Останалите се нареждаме около огъня колкото може по-безшумно; като сенки в издигащия се към небето дим. Заспивам отвън, до Рейвън, но тя остава будна, за да поддържа огъня и да завива Блу.
След няколко часа се събуждала от глухи ридания. Отварям очи и виждам Рейвън на колене над Блу. Стомахът ми се стяга на възел. Лежа, гледам я и не знам какво да правя. Не съм виждала Рейвън да плаче досега. Никога не е проронвала и една сълза. Страх ме е да кажа нещо, да помръдна, страх ме е да дишам дори. Сигурно мисли, че всички спят. Иначе не би си го позволила.
Но аз не издържам. Не мога да стоя като статуя и да я слушам. Размърдвам се шумно в спалния чувал и риданията изведнъж спират.
— Тя... — прошепвам, но се запъвам, не мога да привнеса „Мъртва ли е?“.
Рейвън клати глава.
— Не може да си поеме въздух.
— Слава богу, че все пак диша.
Между нас се настанява дълга тишина. Трескаво мисля какво мога да направя. Инстинктивно усещам, че ако изгубим Блу, ще изгубим и част от Рейвън. А ние имаме отчайваща нужда от нея, особено сега, когато Так го няма.
— Ще се оправи — опитвам се да й вдъхна кураж. — Сигурна съм, че утре ще е по-добре.
Рейвън се обръща към мен. Огънят докосва очите й и те присвяткват като на животно.
— Не — произнася категорично тя. — Няма да се оправи.
Казва го толкова убедено, че не намирам думи да й възразя. Тя се замисля за нещо, после вдига поглед към мен:
— Знаеш ли защо я нарекох Блу?
Въпросът й ме изненадва.
— Мислех, че е заради сините й очи.
Рейвън се обръща към огъня и прегръща коленете си.
— Като малка живеех в Ярмут, близо до границата. Районът беше много беден, защото никой не искаше да живее толкова близо до Пустошта. Лош късмет, разбираш ли?
Притихвам, цялата в слух. За пръв път чувам Рейвън да говори за живота си преди Пустошта. Винаги е казвала, че няма „преди“. Всичко е „сега“.
— Аз бях като всички останали. Приемах за чиста монета каквото ми говореха в училище и не се замислях много. „Само излекуваните отиват в рая. Патрулиращите и регулаторите пазят собствената ви сигурност. Неизлекуваните са мръсни. Те се превръщат в животни, защото болестта ги разяжда отвътре. Стабилност и ред — това е пътят към Бог и към щастието.“ — Тя потръпва, сякаш се отърсва от спомена за предишната Рейвън. — Само че не бях щастлива. Не знаех защо. Не разбирах защо не мога да бъда като останалите.
Спомням си как Хана веднъж се завъртя с разтворени ръце из стаята си и каза: „Мислиш, че това е достатъчно?“
През лятото на четиринайсетата ми година преместиха загражденията по-навътре в Пустошта и започнаха изграждането на жилищен район. Било някакъв проект, щели да настанят там най-бедните семейства в Ярмут: тези с неуспешни бракове или с разногласия помежду си, дори и. Мисля, че ме разбираш. През деня обичах да играя до строежа. Събирахме се много деца. Естествено, внимавахме да не се смесваме с момчетата: те отделно и ние отделно. Разделяше ни една вада. Всичко на изток от нея беше наше, всичко на запад беше за тях. — Тя се смее глухо. — Сега ми се струва, че е било сън. Но тогава всичко ни изглеждаше съвсем нормално.
— Защото сте нямали с какво да го сравните — обаждам се аз.
Рейвън ме поглежда изненадано, после кима.
— Веднъж заваля дъжд. Продължи цяла седмица. Работниците спряха работа и никой не искаше да пристъпи там. На мен дъждът не ми пречеше. Не обичах много да си стоя вкъщи. Баща ми беше. — Гласът й изведнъж секва. — Не беше съвсем наред след процедурата. Нещо се объркало. Темпоралният лоб, което контролира настроението, не работеше добре. Така поне ни казваха. През по-голямата част от времето си беше като другите. Но от време на време получавате гневни изблици.
Тя се умълчава и се заглежда в огъня.
— Мама криеше раните и синините от нас с грим. Ние трябваше да си мълчим, не биваше да казваме на никого. Не искахме никой да знае, че лечението не работи добре. Хората се страхуват от такива работи. Можеха да уволнят татко от работа. Мама казваше, че хората могат да направят живота ни още по-лош. Затова се криехме. През лятото носехме дълги ръкави, често се правехме на болни. И непрекъснато лъжехме. Все казвахме, че сме се спънали и паднали, че сме си ударили главите във вратата...
Никога не съм си представяла как е изглеждала Рейвън като по-млада. Но сега виждам в съзнанието си слабо момиче със същите стиснати устни да разтрива незабелязано от околните синината на рамото, на ръката или на бедрото.