— Съжалявам — казвам и се засрамвам, защото думата прозвучава нелепо.
Рейвън прочиства гърлото си и повдига рамене.
— Вече няма значение — казва бързо. Взима една дълга пръчка, чупи я на четири и пъха парчетата едно по едно в огъня. Питам се дали не е забравила за какво ми разказва всичко това, дали помни, че ставаше дума за Блу, но тя започва отново разказа си и аз оставям въпроса настрана. — Онази седмица, дъждовната, беше една от най-тежките за баща ми. Затова гледах да съм навън. Един ден се заиграх около основите на новите строежи. Всичко наоколо беше в ями и сгурия. Нито една от сградите не беше напълно завършена. До една от тях видях малка картонена кутия. Кутия за обувки.
Тя поема въздух и аз долавям напрежението й дори в тъмното. Останалата част от историята излиза от нея на един дъх.
— Някой трябва да я е заровил до една бетонна основа. Но дъждът беше толкова силен, че бе размил калта и там се бе образувала дупка. Кутията беше изскочила на повърхността. Не знам откъде ми хрумна да погледна какво има вътре. Беше мръсна и мокра, но аз си помислих, че в нея може да има обувки или някакви накити.
Вече знам накъде води историята. И тръгвам с нея към калната кутия. Повдигам размекнатия от водата капак. Ужасът и отвращението са също кал. Тя се надига, черна и гъста, залива ме и ме задушава.
Рейвън снишава гласа си до шепот:
— Беше увита в одеяло. Синьо одеяло с жълти агънца по него. Не дишаше. Помислих си. че е мъртва. Беше. беше синя. Кожата, ноктите, устните, всичко беше синьо. Пръстите и бяха толкова мънички!
Калта стига до гърлото ми и аз не мога да си поема въздух.
— Не знам как и защо реших да се опитам да й върна живота. Беше чиста лудост. Онова лято работех като помощник-спасител и бях одобрена за участник в програмата за първа помощ, но никога не ми се бе налагало да спасявам нечий живот. Тя беше толкова мъничка — на една седмица, най-много две. Но се получи. Никога няма да забравя какво изпитах, когато отвори устни, пое първата си глътка въздух и кожата й възвърна нормалния си цвят. Това откри пред мен цял един свят. Всичко, което усещах, че ми липсва — емоции, чувства, цветове, — всичко се появи с онази първа глътка въздух. Нарекох я Блу, за да си спомням винаги за този момент, особено когато ми стане мъчно.
Тя прекъсва разказа си изведнъж. Навежда се и оправя спалния чувал на Блу. Светлината от огъня украсява всичко в червено и на този фон лицето на Блу изглежда безкръвно. Челото й е покрито с капчици пот, диша тежко, със силни хрипове. Ярост, насочена към всичко и към нищо
конкретно, сякаш изпълва цялото ми същество.
Рейвън продължава:
— Изобщо не ми мина през ума да я заведа вкъщи.
Взех я и побягнах. Знаех, че ако остана в Ярмут, няма да мога да я задържа. Такова нещо не може да се крие дълго. Достатъчно трудно беше да покривам белезите от побоищата. А и знаех, че е незаконна. Сигурно беше извънбрачно дете на неизлекувани родители. Дете на делириума. Знаеш какво казват за тях: бебетата на делириума също са заразени. Те се раждат изроди, сакати или малоумни. Щяха да ми я вземат и да я убият. Дори нямаше да я заровят. Щяха да я изгорят, защото се страхуват заразата да не плъзне из града. И да хвърлят прахта й на боклука.
Тя взима друга съчка и я хвърля в огъня. Той лумва и един бял облак се устремява нагоре към черното небе.
— Бях дочула, че не цялата дължина на оградата е електрифицирана. Вечер обичахме да се събираме и да си разказваме страшни истории за чудовища, които нощем я прескачат, идват при нас и пият мозъците на заспали хора. Децата обичат да си измислят страхотии. Не мисля, че съм вярвала на тези измислици дори и тогава. И реших да рискувам. Отне ми цяла вечност, докато успея да се прехвърля от другата страна с Блу на ръце. Накрая използвах одеялото като прашка. Но дъждът ми помогна много. Заради него войниците и регулаторите се криеха на топло и на сухо и аз успях да премина без проблеми. Нямах представа къде отивам и какво ще правя, след като премина от другата страна. Не се сбогувах с никого от нашите. Просто побягнах. — Тя ме поглежда косо и добавя: — Но мисля, че това е било достатъчно. И мисля, че ти го знаеш най-добре.
— Да — прошепвам, едва отваряйки уста. Усещам режеща болка в гърлото си. Знам, че сълзите са вече в очите ми и няма да мога да ги спра, затова забивам дълбоко нокти в бедрата си и се опитвам да разкъсам кожата под дънковия плат.
Блу мърмори неразбираемо в съня си и се мята от едната на другата страна. Хриптенето на гърдите й се е засилило. Всеки дъх излиза с ужасен стържещ звук и гъргорене на течност. Рейвън се навежда над нея и избърсва потта от челото й.