— Има треска — прошепва тя.
— Ще донеса малко вода — предлагам и ставам бързо. Имам отчаяна нужда да правя нещо, да помогна с каквото мога.
— Няма да помогне — отвръща Рейвън.
Но аз трябва да се раздвижа. Тръгвам в мразовитата нощ към покрития с тънък леден слой поток. По повърхността му се виждат нежни като паяжина пукнатини, превръщащи леда в бяла дантела. Луната е пълна и сияещата високо над нас сребриста светлина прониква през черните клони на дърветата и се отразява в тъмните води на реката. Разчупвам леда с една капачка от консерва и викам тихичко, когато водата минава през пръстите ми и започва да пълни кофата.
Тази нощ с Рейвън не затваряме очи. Редуваме се да сменяме студените кърпи на челото на Блу, докато дишането й забавя ритъм и хриповете намаляват. Най-после тя се успокоява и притихва под ръцете ни. Но ние продължаваме да налагаме кърпите, докато слънцето се показва на хоризонта и разлиства цветовете си като пламтяща червена роза, макар да знаем, че Блу не диша от часове.
сега
С Джулиан вървим през гъстия мрак. Пристъпваме бавно и много внимателно. И двамата сме готови да хукнем на мига. Но не можем да рискуваме с шума, не искаме да палим и фенерче. Движим се през нещо като огромна мрежа от тунели и аз се чувствам като плъх, затворен в кутия. Краката ми опипват несигурно пътя напред. Мракът е пълен, единствено сенките се менят. Подът е мокър и хлъзгав и за да не падна, се придържам с ръка за влажната и гъсто населена с всякакви насекоми стена.
Има и плъхове. Те цвърчат неистово, прибягват между краката ни и се крият в ъглите, малките им нокти драскат по камъка: чат, чат, чат.
Не знам колко време вървим така. Няма начин да преценя, когато нищо наоколо не се променя, нито звуците, нито настилката под краката ни; няма как да разбера и накъде вървим, на изток, на запад или се въртим в кръг. Понякога срещаме стари железопътни линии и от това си вадя заключение, че някога оттук е минавало градското метро. Въпреки изтощението и нервната възбуда не мога да не се възхитя от този сложен лабиринт от тунели и си представям как по тях се движат влакови композиции, хората слизат, качват се и се придвижват спокойно в нощния мрак.
Понякога газим във вода, на определени места само джапаме в нея, но на други мътната и тежка помия достига до метър. От нея се носи непоносима смрад, което ме навежда на мисълта, че идва от спукана тръба на градската канализация. Това означава, че не сме далече от населено място.
Толкова съм изтощена, че се препъвам на всяка крачка. Дни наред не съм се хранила като хората. Раната на врата, където Лешоядът заби ножа си, също боли и пулсира. На Джулиан му се налага все по-често да ме придържа, за да не падна. Накрая ме прегръща през кръста и ме води напред. Мислено му благодаря. Присъствието му прави по-поносима умората, напрегнатата тишина и непрекъснатото ослушване за преследвачи сред ехото от стъпките ни и капките по каменния под.
Часове наред вървим, без да спираме. Най-после черният мрак пред нас започва да сивее. След няколко минути виждам някъде отгоре да се процежда дълга сребриста ивица светлина. Вдигам глава. На тавана има някакви решетки, цели пет, и за пръв път, от не знам колко дни, виждам небе: квадратни парченца нощно небе с облаци и звезди. Без да искам, ахвам на глас. Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала.
— Тези решетки — посочвам нагоре. — Не можем ли...
Джулиан излиза напред и най-после включва фенерчето. Насочва лъча нагоре и поклаща
глава.
— Завинтени са здраво отвън — казва след малко. Повдига се на пръсти и опитва да отмести една от тях, но се отказва. — Няма начин.
Разочарованието започва да дразни гърлото ми. Толкова сме близо до свободата, че мога да я подуша. Тя мирише на вятър, на открито пространство и на още нещо: на дъжд. Сигурно наскоро е валяло. Миризмите засилват гъделичкането в гърлото и носа ми.
Най-после се изкачваме на една площадка, вероятно някогашен перон, и се оглеждаме. Под нас има железопътна линия, потънала във вода и покрита с килим от нападали листа. Наляво виждам набързо изкопана ниша, наполовина запълнена с дървени касетки. На стената до нея виси доста запазена табела, на която пише: „Внимание!!! Строителен обект. Забранено преминаването без каска.“
Умората ме побеждава изведнъж. Изплъзвам се от ръката на Джулиан и падам на колене.
— Хей — коленичи до мен той, — добре ли си?
— Много съм уморена — успявам да промълвя, свивам се на земята и слагам глава на ръката си. Не искам да заспивам, но е много трудно да задържа очите си отворени. Звездите над мен се размиват в голяма светеща мъглявина, тя се разделя на по-малки блестящи точки и пак се събира в едно.