— Трябва да поспиш — казва Джулиан, оставя раницата и сяда до мен.
— Ами ако Лешоядите дойдат? — питам аз.
— Аз ще остана буден — успокоява ме той. — Ще се ослушвам.
Ляга по гръб до мен и се заглежда в решетките. Отгоре подухва вятър и аз неволно потръпвам.
— Студено ли ти е? — надига се Джулиан.
— Малко — отговарям тихо. Едва успявам да размърдам устните си. И те, и гърлото ми са сковани от студ.
Настъпва тишина. Джулиан се обръща към мен, слага ръка на рамото ми и ме придърпва към себе си, за да ме стопли. Оказвам се в прегръдката му и се заслушвам в странния неравен ритъм на биещото в гърба ми сърце.
— Не те ли е страх от делириума? — питам тихо.
— Страх ме е — отвръща простичко той, — но ми е студено.
След няколко минути сърцето му се успокоява и моето неволно забавя ход, за да е в синхрон с неговото. Студът постепенно си отива.
— Лена? — прошепва Джулиан.
Затварям очи. Сега луната свети право над главите ни като огромен сребристобял диск.
— Да?
Сърнето ми отново полудява.
— Искаш ли да ти разкажа как умря брат ми?
— Добре — казвам, въпреки че нещо в гласа му ме кара да се свия от страх.
— Брат ми и баща ми не се разбираха. Брат ми беше инат. Буйна глава. И избухлив. Всички казваха, че след процедурата нещата ще се оправят. — Той спира за момент и минава време, докато продължи разказа си. — Но колкото повече растеше, толкова повече нещата се влошаваха. Нашите започнаха консултации с лекарите. Искаха да изтеглят процедурата напред. Понеже правеше много лошо впечатление, нали разбираш, заради СДА и изобщо. Беше неуправляем, не слушаше татко, дори ми се струваше, че не вярва много в лечението. Беше шест години по-голям от мен. Аз... аз се страхувах от него. Не знам дали можеш да ме разбереш...
Нямам сили да говоря, затова кимам. Спомените изпълзяват от най-тъмните местенца на съзнанието ми: онова непрекъснато безпокойство, което усещах като дете, докато гледах как мама се смее, танцува и пее, и странната музика, разнасяща се из цялата ни къща от високоговорителите. Беше една мъчителна веселба. И после, страхът за Хана, страхът за Алекс, страх за всичко и от всичко.
— Преди седем години в Ню Йорк организирахме друга голяма демонстрация. Точно с нея СДА се превърна в национално движение. За мен това беше първата демонстрация. Тогава бях на единайсет години. Брат ми се измъкна. Не помня какво извинение измисли.
Той се размърдва. Ръцете му неволно се затягат около мен, но той се усеща и отпуска бързо прегръдката си. Не знам как, но вътрешно усещам, че разказва тази история за пръв път.
— Беше истинско бедствие. Събитието се състоя в Сити Хол. По средата на демонстрацията нахлуха протестиращи. Много от тях бяха с маски. Разрази се истинска битка, полицията се намеси и стана улична война. Аз се скрих зад подиума като малко дете. Толкова ме беше срам от себе си!
Един от протестиращите се приближи прекалено близо до баща ми. Започна да крещи нещо, не чувах точно какво. Наоколо беше истински хаос, а той носеше маска. Бодигардът на баща ми го свали с палката си. Странно, но си спомням ясно звука от удара на дървото върху коляното на маскирания, помня и тъпия звук, когато той падна на пода. И тогава баща ми го видя, няма как да не видиш рождения белег на лявата ръка във формата на голяма, пълна наполовина луна. Белегът на ръката на брат ми. Той падна сред тълпата и свали маската. Лежеше и се гърчеше от болка с разбита на парчета капачка на коляното. Никога няма да забравя как погледна баща ми. Спокойно и някак примирено, сякаш знаеше какво ще стане.
Най-после се окопитихме и с помощта на полицейски ескорт се прибрахме вкъщи. Брат ми пътуваше проснат отзад в микробуса и стенеше. Исках да го попитам как е, боли ли го, но знаех, че баща ми ще ме убие, ако го направя. Стиснал здраво волана и без да отделя очи от пътя, той измина цялото разстояние до дома, без да обели и дума. За мама... честно казано, не знам какво е изпитвала. Не вярвам да се е разстроила много. Но ми се струва, че беше разтревожена. В книгата „Ш-ш-т“ пише, че свещен дълг на всеки родител е да се грижи за децата си. Пише още, че „добрата майка приключва със задълженията към децата си чак когато отиде в рая“ — цитира тихо Джулиан. — Тя помоли баща ми да се обадим на лекарите, но той не искаше и да чуе. Коляното на брат ми изглеждаше ужасно. Докато пътувахме, се поду като баскетболна топка. Толкова много го болеше, че потта течеше от него като река. Исках да му помогна. Исках да. — Той потръпва зиморничаво. — Когато се прибрахме, баща ми го хвърли в мазето и го заключи. Искаше да го остави там цял ден, за да му даде урок.