Представям си Томас Файнман със златни ръкавели на ризата, на които определено се наслаждава, и с лъскав часовник на златна верижка. Чист, спретнат, стегнат като човек, чиято съвест позволява да спи спокойно през цялата нощ.
„Мразя те“, казвам наум вместо Джулиан, защото той не знае тези думи и никога няма да разбере какво облекчение е да ги произнесеш.
— Седнахме да вечеряме, но аз мислех само за брат си. Риданията му се чуваха чак до трапезарията. Баща ми настоя да си изядем всичко от чиниите. Никога няма да му го простя.
Последната част е изказана само с устни. Намирам ръката му, вплитам пръсти в неговите и ги стискам лекичко. Той ми отвръща колебливо.
Оставаме да лежим в мълчание. И изведнъж в настъпилата тишина отгоре се разнася леко шумолене. Първо чуваме отделни капки, после върху тротоара се изсипват хиляди. Дъждът започва да се лее през решетките и металните релси звънват като камбани.
— Изведнъж риданията секнаха — продължава Джулиан и аз се сещам за онази нощ в Пустошта, когато с Рейвън се редувахме да слагаме мокри кърпи на челото на Блу и не спряхме, докато слънцето не изпълни със светлина пространството между дърветата, въпреки че часове наред усещахме студената плът под ръцете си.
Джулиан прочиства гърлото си.
— Лекарите казаха, че е било чиста случайност. Един съсирек се откъснал от раната, тръгнал по кръвта и стигнал до мозъка. Такива случаи били едно на милион. Баща ми нямаше как да знае. Но въпреки това аз.
Той спира за момент и преглъща.
— След този случай станах много внимателен. Исках да правя всичко както трябва. Да бъда идеалният син, образец на СДА. Дори и когато открих, че процедурата може да ме убие. И това не беше само от страх. — Изведнъж потокът от думи потича неудържимо. — Мислех си, че ако следвам правилата, всичко ще бъде наред. Нали за това всъщност е лечението? Тук не става дума само за делириума. Става дума за реда. За пътя на всеки от нас. Трябва само да го следваш и всичко ще бъде окей. Това е смисълът на СДА. В това вярвах. наложих си да вярвам. Защото
иначе настъпва... хаос.
— Липсва ли ти? — питам тихичко.
Той не отговаря веднага и аз разбирам, че досега никой не му е задавал такъв въпрос.
— Да — казва накрая. — Дълго време страдах. Мама. мама ми каза, че след процедурата няма да е така. Че няма да тъгувам повече за него.
— Тогава става по-лошо — добавям бързо. — Тогава те наистина си отиват от нас.
Изброявам три дълги секунди тишина и на всяка от тях сърцето на Джулиан тупти в гърба ми. Вече не усещам студ. Напротив, става ми горещо. Двамата оставаме да лежим с преплетени пръсти и толкова близо един до друг, че усещам дъха му във врата си.
— Не знам какво ще стане после — прошепва Джулиан. — Не разбирам нищо, нямам представа защо ни се случва всичко това и какво ще се случи после.
— Не ти трябва да знаеш — успокоявам го и това е самата истина. Тунелите сигурно са дълги, мръсни и тъмни, но ние трябва да продължим по тях.
Отново настъпва тишина. После Джулиан казва:
— Страх ме е, Лена.
Едва го произнася, но аз усещам устните му да се мърдат по кожата ми и разбирам всеки
звук.
— Знам — казвам по-скоро на себе си. — Мен също.
Силите ме напускат напълно и сънят ме надвива.
Започвам да се въртя между настоящето и миналото, между реалността и спомените, между този дъжд: и дъждовете преди него, сякаш се качвам и слизам по спираловидна стълба. Усещам ръката на Джулиан около себе си, но когато се обръщам, виждам, че е Алекс. После Рейвън залюлява главата ми в скута си и след миг чувам песента на мама.
— Но не ме е страх толкова, когато ти си до мен — продължава той.
Джулиан ли го казва или Алекс? Или сънувам? Отварям уста да отговоря, но откривам, че не мога. Устата ми е пълна с вода, аз пия и се понасям нанякъде, всичко изчезва, остава само сънят и дълбоката вода.
тогава
Решаваме да погребем Блу до реката. Часове наред копаем замръзналата земя, за да издълбаем достатъчно голям ров за нея. Преди да я положим в гроба, сваляме якето й. Не можем да си позволим да губим дрехи. Докато я носим към гроба, ми се струва съвсем лекичка — като пиленце, чието вратле може всеки миг да се прекърши.
В мига, преди да я покрием с пръст, Рейвън се хвърля към нея и пищи истерично:
— Така ще й е студено! Ще замръзне.