Никой от нас няма куража да я спре. Тя сваля пуловера си, спуска се в рова, взима Блу на ръце и я увива в него. Залюлява я в прегръдките си, разплаква се и този път не се и опитва да скрие сълзите си. Почти всички се обръщаме и се споглеждаме смутено. Само Лу пристъпва напред.
— Няма да й е студено, Рейвън — казва нежно тя. — Снегът ще й пази топло.
Рейвън обръща към нея мокрото си от сълзи лице и я поглежда с див невиждащ поглед. После се вглежда поред в лицата ни, сякаш се мъчи да си спомни кои сме и откъде сме се взели. Но след миг се опомня, изправя се и излиза от гроба.
Брам хваща отново лопатата, за да покрие телцето на Блу, но Рейвън го спира.
— Остави я така — нарежда му тя с внезапно изтънял гласец. — Лу е права. Всеки момент ще завали.
И наистина, докато прибираме багажа, най-сетне започва да вали. Сипе се цял ден и когато тръгваме мълчаливо през гората в дълга и крива редица, покрива косите ни.
Студът става нетърпим, изгаря гърдите ми, пръстите на краката, ръцете и лицето. Вместо снежинки валят ледени топчета и парят като въглени. Но аз си представям, че с Блу са по-нежни, че я покриват като одеяло, което ще й държи топло чак до пролетта.
сега
На сутринта отварям очи, сядам и поглеждам нагоре. Дъждът продължава. Главата ми тежи като олово и ми се вие свят. Оглеждам се и не намирам Джулиан до себе си. Дъждът се излива през решетките на дълги сиви ивици и той стои под тях, гол до кръста, по избелели шорти. Сигурно ги е взел от склада на Лешоядите. Дъхът ми спира, като го виждам. Знам, че трябва да извърна глава, но не мога. Гледката на изливащия се по гърба му дъжд ме хипнотизира. Алекс имаше същия гръб — широк и релефен. Очертаните по раменете и ръцете мускули, тъмната от водата коса, начинът, по който отмята глава назад и оставя дъждът да влезе в отворените му устни — всичко това ми взима ума.
След прекараните в Пустошта месеци свикнах да гледам полуголи и голи мъже. Привикнах към странностите на телата им, към къдравите косми на гърдите, а понякога и по ръцете и гърба, към широките плоски мускули на коремите им и възглавничките на хълбоците, извити като арки над коланите на панталоните. Но това е нещо различно. На бледосивкавата утринна светлина неподвижното тяло на Джулиан прилича на статуя, издялана от бял камък.
Красиво е.
Той отърсва косата си и около него избухва фойерверк от блестящи водни полукръгове. Щастлив и сляп за мен, започва да си тананика тихичко някаква мелодия. Изведнъж ме хваща срам, сякаш съм навлязла без позволение в чужда собственост. Прочиствам шумно гърлото си и той веднага се обръща. Щом ме вижда, се отмества от водата, събира дрехите си и се скрива зад тях.
— Не знаех, че си будна — мърмори сконфузено, докато се бори с тениската в желанието да я намъкне колкото може по-бързо върху мокрите си гърди, но не уцелва дупката за главата и започва наново. Щеше да е смешно, ако не беше толкова отчаян.
Сега, когато е изчистил кръвта от лицето си, вече виждам ясно какво е положението. Подутините по очите му вече ги няма, но около тях има тъмновиолетови кръгове. По раните на устната и челото се е образувала коричка. Това е добър знак.
— Току-що ставам — казвам и се прозявам. Джулиан най-после успява с тениската. — Ти спа ли изобщо?
Сега започва битката с дънките. Мократа му коса образува тъмен кръг около бието на тениската.
— Дремнах малко — отвръща той. — Не исках, но по някое време съм заспал. Мисля, че беше към пет, вече се развиделяваше.
Дънките също вече са на място. Той сяда на платформата с неочаквана грация и ми се усмихва.
— Готова ли си да продължим?
— Почти. Искам... искам и аз да се изкъпя. Под решетките. Като теб.
— Добре — кима той, но не помръдва. Аз се изчервявам. Отдавна не съм се усещала толкова уязвима, толкова изложена на показ. Малко по малко новата Лена, коравата, родилият се в Пустошта боец, започва да ми отеснява. Вече не ми е по мярка.
— Трябва да се съблека — казвам на един дъх, тъй като Джулиан явно не схваща.
— Ох, да. разбира се — пелтечи смутено той и се обръща с гръб. — Аз. ще се разходя малко.
— Няма да се бавя — уверявам го аз. — Трябва да продължим колкото се може по-бързо.
Изчаквам стъпките му да заглъхнат и свалям дрехите. Ще ми се поне за миг да забравя, че
Лешоядите дебнат някъде из заобикалящия ни мрак. Да забравя какво направих — какво трябваше да направя, — за да избягам, да измия от себе си спомена за онази кръв по пода на склада, за очите на мъртвия Лешояд, за изненадата и обвинението в тях. Заставам гола на ръба на перона и протягам ръце към небето, към падащите надолу водни панделки, сиви като небето, сякаш то е започнало да се топи над нас. Цялата настръхвам от студа. Слизам от платформата и наджапвам между релсите. Металът и дървото захапват със студени зъби босите ми крака. Прецапвам през тях и отивам под решетките. Отмятам глава назад и дъждът плисва в лицето ми, мокрейки косата, гърба, наранените ми рамене и гърди.