Това е един от най-прекрасните моменти в живота ми. Иска ми се да се разплача от радост или да запея. Водата е леденостудена и мирише на свежест, сякаш носи със себе си част от мартенската радост на напъпилите отвън млади клонки.
Оставям водата да се лее по лицето ми, да изпълни очите и устата, после се навеждам напред и се вслушвам в ритъма на капчиците върху гърба ми. Като тропот на хиляди малки крачета. Досега не си давах сметка колко съм напрегната: всяка част от тялото ме боли, а ръцете и краката ми са покрити с рани и синини.
Минава доста време, знам, че вече съм чиста, доколкото може, разбира се, но не ми се излиза от течащата вода, въпреки че треперя като лист от студа. Ала това е хубав студ, пречистващ. Най-после се връщам на платформата. Гладът и умората са ме омаломощили дотолкова, че успявам да се изкатеря по релсите едва при втория опит. Водата се стича на вадички от мен, капе по бетона и оставя малки локви по него. Навивам косата около едната си ръка, изстисквам я и това простичко рутинно движение ми носи неочаквана радост. Обувам взетите от склада на Лешоядите дънки и ги навивам отгоре и отдолу, за да не се препъвам в тях, но въпреки това те се смъкват по хълбоците ми.
Докато се оглеждам, дочувам стъпки зад себе си. Обръщам се и покривам гърдите си с
ръце.
Джулиан излиза от сенките.
Оставям едната си ръка около гърдите, а с другата търся ризата.
— Чакай — вика той и нещо в гласа му, напрегнат и нетърпящ възражения, ме спира. — Чакай — казва по-меко той.
Разстоянието между нас е около пет-шест метра, но погледът му ме прогаря, сякаш сме един до друг. Очите му пробиват малки дупчици в кожата ми. Искам да се обърна и да си сложа ризата, но не мога да помръдна. Дори не мога да дишам.
— Досега не съм имал възможност да видя момиче — казва той и пристъпва към мен.
Светлината променя сенките на лицето му, нежността стопля погледа му и аз усещам горещата вълна да разтапя леда в сърцето ми, освобождавайки място за ново и прекрасно чувство. В същото време едно тънко гласче започва да шепне в мен: „Опасност, опасност, опасност“. Зад него се чува далечно ехо: Алекс, Алекс, Алекс.
Алекс ме гледаше по същия начин.
— Колко тънка талия имаш! — прошепва Джулиан толкова тихо, че едва го чувам.
„Обърни му гръб!“ си заповядвам и започвам да се обличам. Ръцете ми треперят, докато закопчавам сутиена и слагам тениската. Когато се обръщам отново, незнайно защо ме хваща страх. Той се е приближил още към мен. И мирише на дъжд.
И ме видя гола. До кръста. И ме гледа, сякаш съм красива.
— По-добре ли си сега? — пита ме той.
— Да — отвръщам и свеждам поглед. Несъзнателно прокарвам пръст през раната на врата си. Разрезът е около сантиметър и половина, вече запълнен със съсирена кръв.
— Дай да видя — протяга той ръка към мен и пръстите му спират на сантиметър от лицето ми. Вдигам поглед към него и виждам, че чака разрешение. Кимам и той плъзва нежно ръка под брадичката ми, повдига я и оглежда раната. — Трябва да я превържем.
Ние. Сега сме от един отбор. И нито дума за лъжите ми, за факта, че не съм излекувана. Питам се колко дълго ще мълчи.
Той отива при раницата, навежда се и търси взетите от склада превързочни материали. После се връща при мен с широк бинт, шише кислородна вода, антибактериален мехлем и няколко тампона.
— Аз ще се оправя — казвам, но той поклаща глава.
— Остави на мен.
Напоява тампоните в кислородната вода и почиства внимателно раната. Водата щипе и аз се отдръпвам с вик. Той вдига вежди.
— Хайде сега — добавя с усмивка. — Не е чак толкова страшно.
— Страшно е — тросвам се аз.
— Вчера успя да се справиш с двама побъркани убийци, а сега не можеш да изтърпиш едно леко щипане.
— Това е друго — отвръщам и присвивам очи към него. Шегите му не ми харесват. — Тогава беше въпрос на живот и смърт.
Джулиан отново вдига вежди, но не казва нищо. Минава още веднъж с тампона по раната и този път аз стискам зъби и стоически изтърпявам. Той изстисква тънка ивица от мехлема върху бинта и го прилепва внимателно към врата ми. Веднъж Алекс превърза раната ми по същия начин. Тогава ни гонеха регулатори, ние се скрихме в една малка барака и едно от техните кучета ме захапа за крака. Отдавна не се бях сещала за онази вечер. Ръцете на Джулиан играят по кожата ми, отнемат дъха ми и аз забравям за онази вечер.